Той се замисли за кратко.
— Горе-долу ли? Осем, а може и повече — дванайсетина.
— Значи по всяка вероятност ще има най-малко три жени, които са спечелили своите отличия за талант?
Станчион кимна, като ме наблюдаваше с любопитство.
— Е — бавно казах аз, — ако онова, което всички са ми разказвали, е вярно, ако само хората с истински талант могат да спечелят свирките, то тогава една от тези жени ще знае партията на Алоин.
Станчион отново отпи бавно и дълго, като ме наблюдаваше над върха на халбата си. Когато накрая я свали, той забрави да избърше брадата си.
— Ти май си доста горделив, а? — откровено отбеляза той.
Огледах се.
— Нали точно това е „Еолиан“? Чувал съм, че това е мястото, където гордостта плаща в сребро и свири в злато.
— Това ми харесва — каза Станчион по-скоро на самия себе си. — Свири в злато.
Той тресна халбата си върху тезгяха, като предизвика гейзер от пръски от пенливата течност, която беше в чашата.
— Проклет да си, момче. Надявам се да си толкова добър, колкото, изглежда, си мислиш, че си. Още някой, който притежава огъня на Илиен, би ми свършил работа тук.
Той прекара ръка през собствената си червена коса, за да подчертае двоякия смисъл на думите си.
— Надявам се, че това място е точно толкова добро, колкото всеки, изглежда, си мисли, че е — казах аз искрено. — Имам нужда от място, в което да горя.
* * *
— Не те изхвърли — саркастично отбеляза Симон, когато се върнах на масата, — така че предполагам, че не е минало толкова зле, колкото се очакваше.
— Мисля, че мина добре — разсеяно отвърнах аз, — но не съм съвсем сигурен.
— Как може да не знаеш? — възрази Симон. — Видях го да се смее. Това сигурно означава, че е минало добре.
— Не непременно — каза Уилем.
— Опитвам се да си спомня всичко, което му казах — признах аз. — Понякога устата ми започва сама да говори и на мозъка му е нужно малко време, за да я настигне.
— Това май се случва често? — попита Уилем с една от редките си спокойни усмивки.
Закачките им започнаха да ме успокояват.
— Все по-често — съгласих се аз и се ухилих.
Пиехме и се шегувахме за дреболии, клюки за магистрите и малкото жени студенти, които бяха привлекли вниманието ни.
Говорехме за това кого харесваме в Университета, но повече време отделяхме за обсъждане на хората, които не харесвахме, и търсехме причините за това и какво бихме направили с тях, ако ни се удаде възможност. Такава е човешката природа.
И така времето минаваше, а „Еолиан“ бавно се пълнеше с хора. След подигравките на Уилем Симон накрая се предаде и започна да пие скутен — силно черно вино от полите на планините Шалда, по-често наричано „отрежи опашка“.
Ефектът от виното се забеляза почти веднага. Симон започна да се смее по-гръмогласно с широко разтегната уста и да се върти неспокойно на стола си. Уилем си оставаше все така сдържан както обикновено. Купих следващите напитки, като поръчах чисто ябълково вино за всеки от нас. В отговор на намръщената физиономия на Уилем му казах, че ако спечеля признание за своя талант тази нощ, ще го окъпя в „отрежи опашка“, но ако някой от тях се напие преди това, лично ще го напердаша и изхвърля в реката. Те доста се поохладиха и започнаха да измислят мръсни стихчета за „Калайджията Танер“.
Оставих ги да се занимават с това и потънах в собствените си мисли. Не ми даваше мира мисълта, че може би си заслужаваше да се вслушам в неизречения съвет на Станчион. Опитах се да се сетя за други песни, които да са достатъчно трудни, за да покажат умението ми, но и достатъчно лесни, за да мога да проявя артистичния си талант.
Гласът на Симон ме върна към действителността.
— Хайде, ти си добър в римуването… — убеждаваше ме той.
Припомних си последната част от техния разговор, която слушах с половин ухо.
— „Опитай в расото на техлините“ — предложих незаинтересовано аз.
Бях твърде нервен, за да им обяснявам, че един от пороците на баща ми беше слабостта му към мръсните хумористични петостишия.
Те започнаха да се кикотят, докато аз се опитвах да се сетя за друга песен, която да изпълня. Не бях успял да постигна кой знае какъв успех, когато Уилем отново ме разсея.
— Какво! — попитах ядосано и после видях безизразния поглед в очите на Уилем, който се появяваше само когато видеше нещо, което наистина не му харесваше. — Какво? — попитах отново този път с по-умерен тон.
— Някой, когото всички ние познаваме и обичаме — мрачно рече той и кимна към вратата.
Не видях нито едно познато лице. „Еолиан“ беше почти пълен и над стотина човека се тълпяха само на приземния етаж. През отворената врата видях, че навън вече е нощ.