Когато Трепе свърши, беше възнаграден с бурни ръкопляскания. Някои удряха по масите или тропаха с крака.
Станчион отиде направо на подиума и разтърси ръката на графа, но той не изглеждаше ни най-малко разочарован от това. Станчион ентусиазирано го потупа по рамото и го поведе към тезгяха.
Моментът настъпи. Аз се изправих и взех лютнята си.
Уилем ме потупа по ръката, а Симон ми се ухили, като се опитваше да не изглежда прекалено загрижен. Кимнах мълчаливо на всеки от двамата и се отправих към празното място на Станчион в края на тезгяха, там, където той завиваше към сцената.
Попипах дебелия и тежък сребърен талант в джоба ми.
Някаква подсъзнателна частица от мен искаше да го сграбчи и да го запази за по-нататък. Но знаех, че след още няколко дни един-единствен талант няма да ми е достатъчен. С признанието на сребърните свирки щях да мога да се издържам, като свиря в местните кръчми. Ако имах късмета да привлека вниманието на някой покровител, можех да спечеля достатъчно, за да изплатя дълга си към Деви и освен това да платя таксата за обучение. Беше риск, който трябваше да поема.
Станчион с бавна и спокойна стъпка се върна обратно към мястото си при бара.
— Бих искал аз да бъда следващият, господине. Разбира се, ако нямате нищо против. — Надявах се да не изглеждам толкова нервен, колкото се чувствах.
Ръцете ми, които стискаха лютнята, бяха хлъзгави от пот.
— Имаш усет за публиката, момче — кимна той и се усмихна. — В момента тя е готова да чуе една тъжна песен. Още ли планираш да изпълниш „Савиен“?
Кимнах в отговор.
Той седна и отпи от чашата си.
— Добре тогава, нека им дадем няколко минути да се разпалят и да приключат с разговорите си.
Отново кимнах и се облегнах на тезгяха. В оставащото ми време не можах да направя нищо друго, освен безсмислено да се терзая за нещата, които нямах никаква власт да променя. Един от ключовете на лютнята ми беше хлабав и нямах пари да го поправя.
Досега на сцената не се беше появила нито една утвърдена жена музикант. Почувствах вълна на безпокойство при мисълта, че това е някаква странна вечер, в която всички признати музиканти в „Еолиан“ бяха само мъже или пък жени, които не знаят партията на Алоин.
Стори ми се, че е минало твърде малко време, когато Станчион се изправи и повдигна въпросително вежди към мен. Кимнах и взех калъфа на лютнята си, който изведнъж ми се стори ужасно опърпан. Двамата със Станчион се изкачихме по стълбите.
Веднага щом кракът ми докосна сцената, шумът в залата утихна до шепот. В същия момент нервността ме напусна, погълната от вниманието на публиката. При мен винаги е било така. Зад сцената се безпокоя и потя от притеснение. Когато изляза на сцената, съм спокоен като безветрена зимна нощ.
Станчион обяви, че всички трябва да ме считат за кандидат за признаване на таланта. В думите му имаше нещо успокояващо — почти ритуално. Когато той направи жест към мен, не прозвучаха познатите аплодисменти, а настъпи само мълчание, изпълнено с очакване. За един кратък миг се видях отстрани — така както ме виждаше публиката.
Не бях добре облечен, както другите кандидати преди мен. Всъщност дрехите ми бяха почти дрипави. Бях млад, почти дете. Можех да усетя как любопитството на зрителите сякаш ги доближаваше до мен.
Изчаках го да нарасне, докато преднамерено бавно разкопчах очукания си от употреба калъф втора ръка и извадих от него очуканата си лютня, купена на старо. Усетих как непретенциозният й вид изостри още повече вниманието на публиката. Изсвирих няколко тихи акорда и след това леко донастроих ключовете. Дръпнах леко още няколко струни, изпробвах ги, ослушвах се за звука, който издаваха, след това доволно кимнах.
От мястото си сред светлините, заливащи сцената, останалата част от залата тънеше в сумрак. Когато погледнах нататък, сякаш видях хиляди очи. Симон и Уилем, Станчион до бара. Деох до вратата. Почувствах леко присвиване в стомаха, когато видях Амброуз, който ме наблюдаваше заплашително като тлеещ въглен, готов да пламне всеки миг.
Отместих погледа си от него и видях брадат мъж в червени дрехи, граф Трепе, една възрастна двойка, която се държеше за ръце, очарователно тъмнооко момиче…
Моята публика. Усмихнах им се. Усмивката ми ги приближи още повече и аз запях:
P>
Мълчете и седнете! Започва вече песента,
тя е омайна, сладка и древна като вечността.