— Ушите й ли? — попита той, като че не беше сигурен дали е чул правилно.
— Знаете колко е трудно да намериш красиво момиче с подходящите уши — сухо отвърна Баст.
Летописеца се засмя отново, като, изглежда, втория път му беше по-лесно да го стори.
— Не — рече той. — Не, със сигурност аз не знам.
Баст изгледа събирача на истории с дълбоко съжаление.
— Е, тогава просто ще трябва да се довериш на думите ми. Бяха изключителни красиви.
— Мисля, че достатъчно дърпа тая струна, Баст — каза Квоте развеселен. Той замълча за момент и когато заговори, гласът му се носеше бавно, а очите му бяха вперени в някаква невидима точка: — Проблемът е, че тя не приличаше на никого, когото съм познавал някога. В нея имаше нещо, което е трудно да бъде описано. Нещо завладяващо, като топлината от огъня. В нея имаше грация, искра…
— Носът й беше крив, Реши — прекъсна го Баст и с това изтръгна учителя си от бляновете му.
Квоте го погледна и на челото му се появи бръчка на раздразнение.
— Какво?
Баст вдигна ръце, сякаш да се защити.
— Просто го забелязах, Реши. Всички жени в твоята история са красиви. Не отричам това по принцип, тъй като не съм виждал никоя от тях. Но тази съм я виждал. Носът й беше малко крив. И ако трябва да сме честни, лицето й беше възтесничко за моя вкус. Тя по никакъв начин не може да бъде наречена съвършена красавица, Реши. Разбирам от тия неща. Правил съм някои проучвания.
Квоте дълго и втренчено гледа своя ученик със сериозно изражение на лицето.
— Ние сме повече от отделните части, които ни създават, Баст — каза той с лек упрек в гласа.
— Не казвам, че тя не беше очарователна, Реши — побърза да каже Баст. — Тя ми се усмихна. Беше… В усмивката й имаше нещо… Тя директно докосваше нещо вътре в теб, ако разбираш какво искам да кажа.
— Разбирам те, Баст. Но, разбира се, аз съм се срещал с нея. — Той погледна Летописеца. — Виждате ли, проблемът е в сравнението. Ако кажа „тя беше с тъмна коса“, вие може да си помислите „познавал съм тъмнокоси жени, някои от тях бяха очарователни“. Но ще сте далеч от истината, защото жената, за която мислите, няма по нищо да прилича на _нея_. Тя няма да има бързия й ум, умението й да очарова. Тя не приличаше на никоя друга, която някога съм срещал…
Квоте не довърши и погледна надолу към скръстените си ръце. Той мълча толкова дълго, че Баст започна да се върти на мястото си и да се оглежда неспокойно.
— Предполагам, че няма смисъл да се безпокоя — каза Квоте накрая, вдигна поглед и махна на Летописеца. — Ако се проваля и в това, светът няма да го е грижа кой знае колко.
Летописеца взе перото си и Квоте започна да говори още преди той да е успял да го потопи в мастилницата.
— Очите й бяха тъмни. Тъмни като шоколад, като кафе или като полираното дърво на бащината ми лютня. Лицето около тях беше красиво и овално. Като отронена сълза.
Квоте внезапно спря, сякаш не му достигаха думи. Тишината беше толкова внезапна и дълбока, че Летописеца за кратко вдигна поглед от листа — нещо, което не беше правил досега. Но още преди писарят да погледне обратно към страницата, от Квоте се изля нов поток от думи:
— Непринудената й усмивка можеше да накара сърцето на всеки мъж да спре. Устните й бяха червени. Не с онзи яркочервен цвят, за който толкова много жени мислят, че ги прави желани. Устните й бяха винаги червени и сутринта, и вечерта. Сякаш минути преди да я видиш, бе яла сладки горски плодове или бе пила от кръвта на нечие сърце.
— Независимо къде стоеше, тя се превръщаше в центъра на стаята. — Квоте се намръщи. — Не ме разбирайте погрешно. Тя не вдигаше шум около себе си, нито пък беше суетна. Гледаме в огъня, защото светлината му трепти и той излъчва топлина. Светлината е онова, което привлича погледа ни, но онова, което кара човек да се наведе по-близо към огъня, няма нищо общо с блясъка му. Нещото, което ни привлича, е топлината, която усещаш, когато се доближиш към него. Същото се отнасяше и за Дена.
Докато Квоте разказваше, лицето му се изкриви, сякаш всяка дума, която произнасяше, го измъчваше все повече и повече. И макар да изричаше думите с ясен глас, всяка от тях се отразяваше на лицето му, сякаш преди да напусне устните му, острите й ръбове биваха заглаждани с груба пила.
— Тя… — Квоте склони глава толкова ниско, че изглеждаше сякаш говори на ръцете, които лежаха в скута му. — Какво правя? — каза той със слаб глас, все едно устата му беше пълна с пепел. — Какво добро може да излезе от това? Как мога да ви я опиша смислено, след като аз самият така и не успях да я разбера?
Летописеца беше записал по-голямата част от тези думи, когато осъзна, че Квоте вероятно не искаше от него да направи това. Той замръзна за момент и после довърши останалата част от изречението. След това чака дълго и мълчаливо, преди крадешком да вдигне поглед към Квоте.