Съдържателят улови погледа му и задържа очите си върху неговите. Те бяха същите тъмни очи, каквито Летописеца бе видял преди — очи като на разгневен бог. За момент Летописеца едва се удържа да не побегне от масата. Настъпи ледено мълчание.
Квоте се изправи и посочи към листа, който стоеше пред Летописеца.
— Зачеркни това — каза той със стържещ глас.
Летописеца пребледня и на лицето му се изписа такъв ужас, сякаш някой го бе наръгал с нож.
След като писарят не помръдна, Квоте се протегна и спокойно издърпа полуизписания лист изпод перото на Летописеца.
— Ако не си склонен да го задраскаш… — Квоте бавно и внимателно скъса листа.
Звукът на разкъсаната хартия накара лицето на Летописеца ли почервенее.
Квоте взе един празен лист с подчертано спокойствие и го по стави пред смаяния писар. Дългият му пръст потупа разкъсания лист и размаза още влажното мастило.
— Препиши го дотук — каза той с глас, който беше студен и неподвижен като желязо.
В погледа му също имаше желязо — тъмно и твърдо.
Нямаше спорове. Летописеца мълчаливо прекопира текста до мястото, което му сочеше пръстът на Квоте.
Когато Летописеца приключи, Квоте започна да говори отсечено и ясно, сякаш отхапваше парчета лед.
— Каква беше красотата й? Осъзнавам, че не бих могъл да кажа достатъчно. И така, тъй като не мога да кажа достатъчно, поне мога да избегна да не кажа твърде много. Ще кажа само, че имаше тъмна коса — права и дълга. Толкоз. Очите й бяха тъмни, а кожата — светла. Това е достатъчно. Лицето й беше овално, челюстта силна и деликатна. Ще кажа и че тя беше грациозна и се държеше с достойнство. Това е — Квоте пое дъх, преди да продължи. — Накрая ще добавя, че тя беше красива. Това е всичко, което може да бъде казано — че тя беше красива до мозъка на костите, независимо от недостатъците и несъвършенствата й. Най-малкото, тя беше красива за Квоте. Най-малкото ли? За Квоте тя беше най-красивата.
За момент Квоте се напрегна и изглеждаше, че ще скочи и ще разкъса и тоя лист на Летописеца.
После той се успокои като платно, което се е отпуснало, когато вятърът го е напуснал.
— Но за да бъда честен, трябва да спомена, че тя беше красива и за други…
> 58.
> Имена за начало
Щеше да е хубаво да можех да кажа, че очите ни са се срещнали и аз спокойно съм тръгнал към нея. Както и че съм се усмихнал и сме разговаряли за приятни неща във внимателно премерени рими като храбрия принц от някои приказки.
За съжаление в живота нещата рядко се подреждат така. В действителност аз просто стоях неподвижно. Това беше Дена — младата жена, която бях срещнал в кервана на Роент преди толкова време.
Като се замислих, беше минала само половин година. Не е толкова много време, когато за него се разказва в история, но половин година си е доста, когато я преживееш — особено когато си млад. А ние и двамата бяхме много млади.
Забелязах Дена, когато тя изкачваше последното стъпало към третото ниво на „Еолиан“. Очите й бяха сведени надолу, а лицето й беше замислено, почти тъжно. Тя се обърна и тръгна в моята посока, без да вдига поглед от пода и без да ме вижда.
Изминалите месеци я бяха променили. Ако преди беше просто красива, сега тя беше очарователна. Вероятно разликата се дължеше и на това, че сега тя не беше облечена в дрехите за път, както когато я бях срещнал, а вместо това носеше дълга рокля. Но нямаше никакво съмнение, че това беше Дена. Дори разпознах пръстена на ръката й — сребърен, с бледосин камък.
Откакто се бяхме разделили, аз бях запазил в едно скрито, тайно ъгълче на сърцето си нежни и може би глупави мисли за нея. Мислех да отида до Анилин и да се опитам да я намеря, да я срещна отново случайно по пътищата или пък мечтаех тя да дойде и да ме открие в Университета. Но дълбоко в себе си знаех, че тези мисли не са нищо повече от детински фантазии. Знаех истината — никога повече нямаше да я видя отново.
Но ето че тя беше тук и аз изобщо не бях подготвен за това. Дали изобщо щеше да си спомни кой съм — непохватното момче, с което беше прекарала няколко дни преди толкова време?
Дена беше само на три-четири метра, когато вдигна поглед и ме видя. Лицето й светна, сякаш някой беше запалил свещ вътре в нея, която я озари отвътре. Дена се втурна към мен, като измина разстоянието помежду ни с три развълнувани, широки крачки.
За миг ми се стори, че ще ме прегърне, но в последния момент се отдръпна, хвърли поглед на хората, които седяха около нас. Точно накрая, при последната крачка, превърна радостното си, стремително впускане към мен в сдържан поздрав от една ръка разстояние. Направи го по грациозен начин, но въпреки това й се наложи да протегне ръка към гърдите ми, за да спре, иначе щеше да падне върху мен при внезапното й спиране.