Тогава тя ми се усмихна. Усмивката й беше топла, сладка и срамежлива, като цвете, което се разтваря под слънцето. Беше приятелска, честна и леко смутена.
Когато тя ми се усмихна, аз почувствах…
Честно казано, не знам как да го опиша. Ще ми е по-лесно да излъжа. Мога да открадна думи от стотици истории и да ви кажа някоя толкова позната лъжа, че веднага бихте я приели. Мога да ви кажа, че коленете ми са се подкосили. Че дъхът в гърдите ми е спрял. Но това няма да е истината. Сърцето ми не биеше лудо, нито пък беше спряло, така както става в историите. Това са глупости. Преувеличения и безсмислици. Но все пак…
Излезте навън в ранните дни на зимата, след първото рязко застудяване за сезона. Намерете езеро, покрито с все още пресен и прозрачен като стъкло лед. Близо до брега ледът ще издържи тежестта ви. Плъзнете се по-навътре. Още по-навътре. Накрая ще намерите място, където повърхността на леда едва издържа теглото ви. Тогава ще почувствате онова, което усещах аз. Ледът под краката ви се пропуква. Погледнете надолу и ще видите белите пукнатини, които нацепват повърхността му като обезумели, сложни паяжини. Съвсем тихо е, но можете да почувствате внезапните остри вибрации под стъпалата си.
Това се случи с мен, когато Дена ми се усмихна. Не искам да кажа, че се чувствах така, сякаш стоях върху крехък лед, който всеки момент щеше да се строши под мен. Не. Чувствах се като самия лед — внезапно разбит на парчета, с пукнатини, които започваха от мястото, където беше докоснала гърдите ми. Единствената причина, поради която все още бях цял, беше това, че хилядите парчета от мен бяха насочени в една и съща посока. Страхувах се, че ще се разпадна, ако помръднех.
Вероятно ще е достатъчно, ако кажа, че бях запленен от усмивката й.
И макар това да звучи като нещо излязло от книгите, то ще е много близо до истината.
Никога не ми е било трудно да намирам подходящите думи. Точно обратното — всъщност понякога говорех твърде лесно онова, което мислех, и това ми носеше неприятности. Обаче тук, изправен срещу Дена, бях твърде зашеметен, за да говоря. Не можех да произнеса и една дума, дори ако от това зависеше животът ми.
Без да се замислям, всички изтънчени обноски, които майка ми ми беше набила в главата, изведнъж се върнаха. Със спокоен жест стиснах протегната ръка на Дена в своята, все едно това беше, което тя очакваше. След това отстъпих половин крачка назад и направих изтънчен три четвърти поклон. В същото време свободната ми ръка улови края на плаща ми и го зави зад гърба ми. Това беше ласкателен поклон, елегантен, без да е нелепо официален и в същото време подходящ за обществено място като това.
Какво следваше? Целуването на ръка беше традиционно, но каква целувка беше подходяща? В Атур само свеждат глава над ръката. Кеалдишките дами, като дъщерята на лихваря, с която бях говорил преди малко, биха очаквали да докоснете леко кокалчетата им и да издадете звук, имитиращ целувка. В Модег всъщност докосвате с устни собствения си палец.
Но ние се намирахме във Федерацията и акцентът на Дена не беше чуждестранен. Тогава реших просто да я целуна. Внимателно докоснах с устни опакото на дланта й за един кратък миг. Кожата й беше топла и ухаеше леко на пирен.
— На вашите услуги, милейди — казах аз, изправих се и пуснах ръката й.
За първи път в живота си разбрах каква е целта на този официален поздрав. Той ти дава възможност да се придържаш към някакъв сценарий в случаите, когато нямаш абсолютно никаква представа какво трябва да кажеш.
— Милейди? — повтори като ехо Дена, леко изненадана. — Много добре, щом настоявате. — Тя хвана роклята си и направи реверанс, като някак успя да изглежда едновременно грациозна, подигравателна и закачлива. — Вашата дама.
Когато чух гласа й, разбрах, че подозренията ми са верни. Та беше моята Алоин.
— Какво правите тук, горе, на третата ложа сам? — Тя хвърли поглед към балкона наоколо. — _Сам_ ли сте?
— Бях сам — отвърнах аз и като не можах да измисля какво друго да кажа, заех един стих от песента, която все още не беше избледняла в паметта ми. — „Сега неочаквано до мен Алоин стои.“
Поласкана, тя се усмихна на думите ми.
— Как така „неочаквано“?
— Вече бях почти сигурен, че сте си тръгнали.
— За малко да се случи точно това — дяволито рече Дена. — Цели два часа чаках моят Савиен да се появи. — Тя въздъхна трагично и вдигна очи нагоре и встрани като изваяна статуя на светица. — Накрая, изпълнена с отчаяние, реших, че този път Алоин е тази, която трябва да го намери, и проклета да е цялата история. — Тя се усмихна лукаво.