— „И ние бяхме тъмни кораби в нощта…“ — цитирах аз.
— „… разминахме се, непознати“ — довърши Дена.
— „Падането на Фелвард“ — казах аз с известно уважение в гласа. — Не са много хората, които знаят тази пиеса.
— Аз не съм като повечето хора — отвърна тя.
— Никога вече няма да го забравя — казах аз и направих преувеличено уважителен поклон с глава.
Тя се изсмя подигравателно. Продължих, без да обръщам внимание на това:
— Никога няма да мога да ти се отблагодаря достатъчно за помощта ти тази вечер.
— Няма да можеш, така ли? — рече тя. — Е, това е твърде жалко. А колко _ще можеш_ да ми се отблагодариш?
Без да се замислям, свалих сребърните свирки от яката на плаща си.
— Само толкова — отвърнах аз и й ги подадох.
— Аз… — поколеба се Дена, напълно объркана. — Не може да говориш сериозно…
— Без теб нямаше да ги спечеля. А нямам нищо друго ценно, освен ако не искаш лютнята ми.
Тъмните очи на Дена изучаваха лицето ми, не можеше да реши дали се шегувам или не.
— Не мисля, че можеш да подаряваш свирките си…
— Всъщност мога. Станчион ми спомена, че ако ги загубя или ги подаря, ще трябва да си заслужа нови — взех ръката й, разтворих пръстите й и поставих сребърните свирки върху дланта й. — Това означава, че мога да правя с тях каквото пожелая, а онова, което искам, е да ги дам на теб.
Дена се взря в свирките в ръката си, след това вдигна поглед и ме погледна внимателно, сякаш едва сега ме забелязваше за първи път. Внезапно си помислих с болезнена яснота за това как изглеждам.
Плащът ми беше овехтял и макар че носех най-добрите си дрехи, все пак приличах на бедняк.
Тя отново погледна надолу и бавно затвори ръката си около свирките. След това вдигна очи към мен с непроницаемо изражение.
— Мисля, че сигурно си прекрасен човек — каза.
Поех си дъх, но тя продължи, преди да успея да заговоря:
— Обаче това е твърде много за едно просто „благодаря“. По-голяма отплата, отколкото е необходима, за каквато и помощ да съм ти оказала. Така аз ще се превърна в _твой_ длъжник. — Тя взе ръката ми и върна отново в нея свирките. — Бих предпочела ти да си ми задължен. — Внезапно се усмихна. — Така ти ще ми дължиш услуга.
Залата беше станала осезаемо по-тиха. Огледах се наоколо, объркан, че съм забравил къде се намирам. Дена сложи пръст на устните си и посочи през парапета към сцената под нас. Приближихме се до края на балкона, погледнахме надолу и видяхме един старец с бяла брада, който отваряше калъф на инструмент със странна форма. Изненадано си поех въздух, когато видях какво държи в ръцете си.
— Какво е това нещо? — попита ме Дена.
— Това е стара дворцова лютня — отговорих аз, неспособен да скрия удивлението в гласа си. — Досега никога не съм виждал такава.
— Това е лютня? — тихо помръднаха устните на Дена. — Преброих двайсет и четири струни. Как изобщо работи това нещо? Това са повече струни, отколкото има на някои арфи.
— Така са ги правели преди много години, преди появата на металните струни, преди да се научат как да поставят дълги грифове. Невероятна е. В направата на тази лебедова шия има повече умение, отколкото в постройката на три катедрали.
Наблюдавах как старецът отмести брадата си да не му пречи и се настани по-удобно на стола.
— Надявам се само да я е настроил, преди да излезе на сцената — добавих тихо аз. — Иначе има да чакаме цял час, докато си играе с ключовете. Баща ми обичаше да казва, че старите менестрели прекарвали два дни в слагането на струните и два часа в настройване, за да могат накрая да изкарат две минути музика от някоя стара дворцова лютня.
На стареца му бяха необходими само около пет минути, за да настрои струните. След това започна да свири.
Срам ме е да го призная, но не си спомням нищо от песента. Въпреки че никога преди не бях виждал дворцова лютня, камо ли пък да я бях чувал как свири, мислите ми бяха твърде заети с Дена, за да мога да обърна много внимание на друго. Когато, застанали един до друг, се наведохме над парапета, аз я погледнах крадешком с крайчеца на окото си.
Не се бе обърнала към мен по име, нито пък спомена нещо за нашата предишна среща в кервана на Роент. Това означаваше, че не си спомня кой съм. Предполагам, че изличаването на спомена за дрипавото момче, което бе срещнала за няколко дни по време на пътуването си, не беше особено изненадващо. Все пак мисълта за това леко ме жегна, защото аз бях мислил с нежност за нея в продължение на месеци. От друга страна, нямаше как да повдигна въпроса за това, без да изглеждам глупаво.