— Предполагам, че мога да направя всичко — непринудено отвърнах аз, — ако ти го поискаш от мен.
Тя се засмя.
— Опасно е да казваш такова нещо на една жена — рече Совой. — Особено на тази тук. Тя ще те изпрати да й донесеш лист от пеещо дърво от другия край на света.
Дена се облегна назад в стола си и ме погледна с опасно пламъче в очите.
— Лист от пеещо дърво — замечтано каза тя. — Сигурно е хубаво да имаш нещо такова. Би ли сторил това за мен?
— Бих го направил — потвърдих аз и с изненада установих, че казвам истината.
За момент изглеждаше като че обмисля тази идея и след това закачливо поклати глава.
— Не бих те изпратила на такова далечно пътуване. Ще трябва да запазя услугата за някой друг ден.
— Значи оставам твой длъжник — въздъхнах.
— О, не! — възкликна тя. — Допълнителна тежест върху сърцето на моя Савиен…
— Причината сърцето ми толкова да ми тежи е, че се страхувам, че може никога да не узная името ти. Ще продължавам да мисля, че си фелурианка — казах аз. — Но това може да доведе до злощастно объркване.
— Фелурианка? — прецени ме с поглед тя. — Това можеше и да ми хареса, ако не мислех, че си лъжец.
— Лъжец ли? — възмутих се аз. — Първата мисъл, която ми дойде, когато те видях, беше „фелурианка“! Какво лошо съм сторил? Ласкателствата на останалите музиканти долу бяха загуба на време. „Ако можех да си припомня миговете пропилени, щях да ги прекарам по начин по-мъдър и да видя светлина, на която само слънцето е равно.“
— Крадец _и_ лъжец — усмихна се тя. — Това го открадна от трето действие на „Даеоника“.
Тя познава и „Даеоника“?
— Виноват — съгласих се непринудено аз. — Но това не прави думите ми неистински.
Тя се усмихна на Совой и след това отново се обърна към мен.
— Ласкателството ти е фино и добро, но то няма да ти спечели името ми. Совой спомена, че учите заедно в Университета. Това означава, че си играеш с тъмни сили, които е по-добре да бъдат оставени на спокойствие. Ако ти дам името си, това ще ти даде ужасна сила над мен. — Устните й бяха сериозни, но усмивката си личеше в ъгълчетата на очите й и в наклона на главата й.
— Това е самата истина — отвърнах аз също толкова сериозно. — Но нека ти предложа сделка. В замяна и аз ще ти дам своето име. Тогава и ти ще имаш сила над мен.
— Способен си да ми продадеш и собствената ми риза, която е на гърба ми — каза тя. — Совой знае името ти. Дори и да предположим, че вече не ми го е казал, мога лесно да го получа от него за един миг.
— Така си е — потвърди Совой, като изглеждаше облекчен, че все пак сме си спомнили, че е там.
Той взе ръката й и я целуна.
— Той може да ти каже името ми — пренебрежително казах аз, — но не може да ти го даде — само аз мога да сторя това. — Сложих ръка на масата. — Предложението ми си остава — моето име срещу твоето. Приемаш ли? Или ще бъда принуден да мисля за теб завинаги като Алоин, а не като за теб самата?
Очите й проблеснаха игриво.
— Много добре — отвърна тя. — Обаче нека първо да чуя твоето.
Наведох се напред и я приканих да направи същото. Тя пусна ръката на Совой и нададе ухо към мен. Прошепнах името си на ухото й с подобаваща тържественост: „Квоте“. Тя ухаеше леко на цветя, което вероятно беше някакъв парфюм, но под него се усещаше нейната собствена миризма — като зелена трева, като път, чезнещ в далечината след лек пролетен дъждец.
След това тя отново се облегна на стола си, сякаш за да обмисли чутото.
— Квоте — каза тя накрая. — Квоте ти подхожда.
Очите й проблеснаха, сякаш криеше някаква тайна.
Тя го произнесе бавно, сякаш опитваше вкуса му, и след това кимна.
— Какво означава?
— Означава много неща — казах с най-добрата си имитация на гласа на Таборлин Великия, — но няма да ме разсееш толкова лесно. Платих и сега съм във властта ти. Може ли да ми кажеш своето име, за да мога да те наричам с него?
Тя се усмихна и отново се наведе напред. Аз също го направих. Когато обърнах главата си встрани, почувствах как един немирен кичур от косата й ме докосна.
— Диана — топлият й дъх галеше ухото ми като перце. — Диана.
И двамата се облегнахме на столовете си. Тъй като не казах нищо, тя ме подкани:
— Е?
— Вече го знам — уверих я, — с такава сигурност, с каквато знам своето собствено.
— Кажи го тогава.
— Ще го запазя за себе си — усмихнах й се успокоително аз. — Такъв подарък не трябва да бъде прахосван с лека ръка.
Тя ме погледна и аз омекнах.
— Диана — казах аз, — Диана — добре ти подхожда.
Гледахме се дълго един друг и тогава забелязах, че Совой е вторачил доста настойчив поглед в мен.