Уил изглеждаше малко блед под тъмния си кеалдишки тен. Предположих, че и той страда от последствията от снощния ни гуляй.
Сим, от друга страна, беше ведър и слънчев както винаги.
— Познай кой изтегли явяване на изпит този следобед? — Той кимна към някого зад гърба ми. — Амброуз и няколко от приятелите му. Това е достатъчно, за да ме накара да повярвам, че във вселената има справедливост.
Когато се обърнах, за да огледам тълпата, чух гласа на Амброуз, преди да го видя:
— … от същата торба, което означава, че много зле са си свършили работата по разбъркването. Трябва да започнат отначало цялата тая несполучлива фалшификация и…
Амброуз вървеше с няколко добре облечени свои приятели и очите им шареха из тълпата в търсене на вдигнати ръце.
Амброуз беше на три-четири метра, когато накрая свали поглед надолу и осъзна, че ръката, към която се бе насочил, е моята.
Той рязко спря, намръщи се и внезапно се засмя с лаещ смях.
— Бедното момче, има цялото време на света и не знае какво да прави с него. Лорен още ли не те пуска вътре?
— Чук и рог — уморено каза Уил зад гърба ми.
— Знаеш ли какво — усмихна ми се Амброуз. — Ще ти дам половин пени и една от старите ми ризи за твоето време за изпит. Така ще имаш какво да носиш, когато ти се налага да изпереш твоята в реката. — Няколко от приятелите зад гърба му се захилиха, като ме оглеждаха от горе до долу.
Изражението на лицето ми остана безгрижно, защото нямах намерение да му позволя да изпита каквото и да е задоволство. Истината беше, че бях напълно наясно, че притежавам само две ризи и че след два месеца постоянно носене те бяха започнали да се износват. Дори и повече от това. Още повече, че _наистина_ ги перях в реката, защото никога не бях разполагал с достатъчно пари, та да дам да ми ги изперат.
— Ще отклоня предложението ти — казах безгрижно аз. — Полите на ризите ти са прекалено оцветени за моя вкус. — Дръпнах предната част на собствената си риза, за да изясня какво имам предвид. Няколко от студентите наблизо се засмяха.
— Нещо не схващам — чух Сим да казва тихо на Уил.
— Намеква, че Амброуз има… — Уил направи пауза — „едамете тас“, болестта, дето я хващаш от уличниците. При нея има секрет…
— Добре, добре — бързо отвърна Сим. — Разбрах. Ик. Затова Амброуз носи зелено.
Междувременно Амброуз се смееше насила на шегата ми заедно с тълпата.
— Предполагам, че си го заслужих — каза той. — Много добре, тогава ще има пенита за бедните. — Той извади кесията си и я разтърси. — Колко искаш?
— Пет таланта — отвърнах аз.
Той ме зяпна и ръката му, която бъркаше в кесията, замръзна. Цената беше безобразно висока. Няколко от зяпачите се сбутаха един друг с лакти, очевидно надявайки се някак да измамя Амброуз да ми плати няколко пъти повече пари, отколкото в действителност струваше моето време за явяване на изпит.
— Съжалявам, искаш ли да ти го пресметна в друга валута? — попитах аз. Всички знаеха, че миналия семестър Амброуз беше оплескал аритметическата част от приемните си изпити.
— Пет е нелепо висока цена — каза той. — Ще си късметлия, ако успееш да вземеш и един талант толкова късно през деня.
Насилих се да свия равнодушно рамене.
— Ще се съглася и за четири.
— Ще се съгласиш и за един — настоя Амброуз. — Аз не съм идиот.
Поех си дълбоко дъх и след това примирено го изпуснах.
— Предполагам, че можеш да си позволиш… един и четири? — попитах, отвратен от това колко жално звучеше гласът ми.
Амброуз се ухили хищно.
— Ще ти предложа следното — великодушно заяви той. — Ще ти дам един и три. От време на време правя подаяния.
— Благодаря ви, господине — смирено казах аз. — Високо ценя това. — Усетих разочарованието на тълпата, когато само дето не завъртях опашка заради парите на Амброуз.
— Няма защо — самодоволно рече Амброуз. — За мен винаги е удоволствие да помагам на онези, които са в нужда.
— Във винтишки монети това прави два нобъла, шест бита, две пенита и четири шима.
— И сам мога да го сметна — отсече той. — Още като момче съм обиколил света със свитата на баща ми. Знам как се харчат пари.
— Разбира се, че знаеш — сведох глава аз. — Колко глупаво от моя страна. — Погледнах го с любопитство. — Тогава значи си бил и Модег?
— Разбира се — разсеяно отвърна той, докато продължаваше да рови в кесията си и да вади различни монети. — Всъщност съм бил във високия двор на Сершаен. Два пъти.
— Вярно ли е, че модеганските благородници считат пазарлъка за нещо, достойно за презрение за всеки с благороден произход? — невинно попитах аз. — Чувал съм, че според тях това означава, че или този човек не е с чиста кръв, или пък е изпаднал в наистина отчаяно положение…