— Надявам се, че ще мога да те убедя да ме посетиш в дома ми някой ден? — стеснително ме попита той. — Мисля да организирам малка вечеря и познавам няколко човека, които много искат да се запознаят с теб. — Трепе ми смигна. — Слуховете за твоето изпълнение вече се носят наоколо.
Усетих пристъп на безпокойство, но знаех, че седенето на една маса с благородниците беше един вид необходимо зло.
— За мен ще бъде чест, милорд.
— Трябва ли непременно да ме наричаш „милорд“? — Трепе направи гримаса.
Животът на член на трупа беше свързан до голяма степен с умението да бъдеш дипломатичен. Същото се отнасяше и за общуването с хора, които имаха титла и високо обществено положение.
— Такъв е етикетът, милорд — отвърнах неохотно аз.
— Пикал съм му на етикета — сприхаво отсече Трепе. — Етикетът е система от правила, които хората използват, за да могат публично да се държат грубо един с друг. Аз съм роден първо като Денаис, после като Трепе и чак най-накрая като граф. — Той ме погледна умолително. — Не може ли да ме наричаш просто Ден?
Поколебах се.
— Поне тук — примоли се той. — Когато някой тук ме титулува, това ме кара да се чувствам като бурен в цветна леха.
— Ако това те прави щастлив, Ден — отстъпих аз.
Той се изчерви, сякаш бях изрекъл някакво ласкателство за него.
— Тогава разкажи ми малко за себе си. Къде живееш?
— От другата страна на реката — уклончиво отвърнах аз.
Леглата в Мюз не бяха кой знае колко лъскаво място за живеене, с което да се хвалиш. Когато Трепе ме погледна озадачено, аз продължих:
— Посещавам Университета.
— Университета ли? — попита ме той, искрено учуден. — Да не би там вече да преподават музика?
Почти се разсмях при тази мисъл.
— Не, не. Аз съм в Арканум.
Веднага съжалих за думите си. Той се облегна назад и ме погледна неловко.
— Ти си магьосник?
— О, не — казах небрежно аз, — просто изучавам граматика, математика… Избрах два от най-невинните си предмети, за които успях да се сетя, и той като че ли се поуспокои малко.
— Предполагам, че реших, че си… — Той не довърши и поклати глава. — Защо учиш там?
Въпросът ме свари неподготвен.
— Хм… Винаги съм мечтал да уча там. Има толкова много неща за научаване.
— Но ти нямаш нужда от това. Имам предвид… — Той търсеше подходящите думи. — Начинът, по който свириш. Сигурен съм, че твоят покровител те окуражава да се съсредоточиш върху музиката…
— Нямам покровител, Ден — казах с плаха усмивка. — Не че имам нещо против идеята за това.
Реакцията му не беше каквато очаквах.
— Проклетият ми лош късмет. — Той силно плесна с ръка по масата. — Мислех, че някой прекалено скромен покровител те пази в тайна. — Удари с юмрук по масата. — Трижди проклет да съм.
Накрая възстанови донякъде хладнокръвието си и вдигна поглед към мен.
— Съжалявам. Просто… — Направи обезсърчен жест и въздъхна. Чувал ли си какво казват: „С една жена си щастлив, с две си уморен…“
— „… три започват да се мразят една друга…“
— „… четири вече мразят теб“ — довърши Трепе. — Е, същото нещо е дважди по-вярно за покровителите и техните музиканти. Току-що взех своя трети — мизерстващ флейтист. — Той въздъхна и поклати глава. — Те се дърлят като котки в чувал, обезпокоени, че не получават достатъчно внимание. Само ако знаех, че ще се появиш, щях да изчакам.
— Ласкаеш ме, Ден.
— Бих се изритал в задника, ако можех. Това бих направил. — Той въздъхна с виновен вид. — Не е честно. Сефран е добър в онова, което прави. Всички те са добри музиканти и се държат прекалено покровителствено с мен. Точно като истински съпруги. — Той ме погледна извинително. — Ако се опитам да включа и теб, ще настане същински ад. Вече се наложи да излъжа за малкия подарък, който ти дадох миналата нощ.
— Тогава може би ще бъда твоята любовница? — ухилих се аз.
— Дай да не отиваме твърде далеч с тая аналогия — ухили се той в отговор. — По-добре вместо това да стана твой сватовник. Ще ти помогна да си намериш подходящ покровител. Познавам всеки човек с благородна кръв и пари на осемдесет километра околовръст, така че това не би трябвало да е толкова трудно.
— Това наистина би ми помогнало много — отвърнах искрено аз. — Социалните кръгове от тази страна на реката са загадка за мен. — Внезапно ми мина една мисъл. — Като стана дума за това, снощи срещнах една млада дама и не успях да науча много за нея. Ако познаваш града… — Не довърших и го погледнах с надежда.
— Аха, разбирам. — Той ме погледна многозначително.
— Не, не, не — запротестирах аз. — Тя беше момичето, което пя с мен. Моята Алоин. Надявах се да я намеря, за да й изкажа почитанията си.