— Имаш ли против да ти задам един въпрос?
— Да не е неудобен? — погледна ме тя с дяволито вълнение.
— Малко — признах аз. — Досега някой опитвал ли се е да се оплаче от теб?
— Виж сега. — Тя седна по-напред на стола си. — Това може да се възприеме по няколко различни начина. — Повдигна вежди над ледените си сини очи. — Заплашваш ли ме или си просто любопитен?
— Любопитен съм — побързах да отвърна аз.
— Ще ти предложа следното. — Тя кимна към лютнята ми. — Изсвири ми една песен и ще ти кажа истината.
Усмихнах се, разкопчах калъфа и извадих лютнята си.
— Какво искаш да чуеш?
Тя се замисли за известно време.
— Можеш ли да изсвириш „Калайджията напуска града“?
Изсвирих я бързо и лесно. Тя се включи ентусиазирано на припева и накрая се усмихваше и пляскаше като малко момиче — каквото, като се замисля сега, от позицията на времето, наистина беше. Но тогава ми се струваше самоуверена жена с опит, по-голяма от мене. Аз от своя страна още не бях навършил шестнайсет.
— Веднъж — започна тя, когато оставих лютнята си настрани, — преди две години, един млад благородник е'лир реши, че ще е по-добре да се обади на пристава, отколкото, да уреди дълга си.
— И? — вдигнах поглед към нея.
— И това беше. — Тя равнодушно сви рамене. — Дойдоха, задаваха ми въпроси, претърсиха мястото. Разбира се, не намериха нищо, което да ме уличава.
— Разбира се.
— На следващия ден младият благородник призна истината пред пристава. Че е измислил цялата история, защото съм отблъснала романтичното му ухажване. — Тя се ухили. — Приставът не намери това за много забавно и благородникът беше глобен за клевета срещу дама от града.
Не можах да се сдържа да не се усмихна.
— Не бих казал, че съм ужасно… — не довърших, когато забелязах нещо за пръв път. — Това да не е „Основата на цялата материя“ на Малкаф? — посочих аз лавицата й с книги.
— О, да — гордо отвърна тя. — Това е ново. Частично заплащане. — Тя махна с ръка. — Можеш да я разгледаш.
Отидох до полицата и издърпах книгата.
— Ако можех да чета от нея, нямаше да изпусна един от въпросите по време на днешния приемен изпит.
— Мислех, че можете да попълвате знанията си от книгите в Архива — каза тя с глас, натежал от завист.
Поклатих глава.
— Беше ми забранено да ходя там — отвърнах аз. — Прекарал съм общо около два часа в Архива и през половината от това време всъщност ме изхвърляха от там.
— Чух за това — бавно кимна Деви, — но човек никога не знае кои слухове са истина. Значи сме горе-долу в едно и също положение.
— Бих казал, че твоето е малко по-добро — казах аз, като погледнах към лавиците. — Тук имаш Текам и „Хероборика“.
Прегледах всички заглавия в търсене на нещо, което би могло да ми даде информация за амирите или чандрианите, но нищо не изглеждаше особено обещаващо.
— Имаш и „Размножителните навици на обикновените дракуси“. Точно нея четях, когато ме изритаха от Архива.
— Това е последното издание — гордо каза тя. — Има нови гравюри и раздел, посветен на Фаен-Моите.
Погладих книгата с пръсти и отстъпих назад.
— Хубава колекция.
— Е — подкачи ме тя, — ако ми обещаеш да си държиш ръцете където трябва, можеш да идваш тук и да четеш от време на време. Ако донасяш лютнята си, за да ми посвириш, може дори да ти заема една-две книги, стига да ми ги върнеш навреме. — Тя ми се усмихна мило. — Ние, изгнаниците, трябва да си помагаме един на друг.
Докато вървях по дългия път обратно към Университета, през цялото време се чудех дали Деви флиртуваше с мен или просто се държеше приятелски. В края на разстоянието от близо пет километра още не бях сигурен какъв беше отговорът. Споменавам това, за да изясня нещо. Бях умен — процъфтяващ герой с Алар, здрав като парче рамстонска стомана. Но преди всичко бях само едно петнайсетгодишно момче. Когато ставаше въпрос за жени бях като агне, изгубено в гората.
* * *
Намерих Килвин в кабинета му да гравира руни в една стъклена полусфера за поредната окачена лампа. Почуках леко на отворената врата.
Той вдигна поглед към мен.
— Е'лир Квоте, изглеждаш по-добре.
Отне ми известно време, докато се сетя, че той говори за времето отпреди три цикъла, когато ми беше забранил да работя в Рибарника, след като Уилем ме беше изпортил.
— Благодаря ви, господине. Чувствам се по-добре.
Той многозначително поклати глава.
Бръкнах в кесията си.
— Искам да уредя дълга си към вас.
— Нищо не ми дължиш — изсумтя Килвин и отново сведе поглед към масата и проекта в ръцете си.
— Тогава моя дълг към работилницата — настоях аз. — От известно време се възползвах от добрия ви нрав. Колко дължа за материалите, които използвах за моите занимания с Манет?