Но старателните ми опити не доведоха до никакъв резултат. Тя сякаш беше изчезнала от града. Разпитах няколко души, на които имах доверие, че няма да започнат да клюкарстват за това, но никой от тях не знаеше повече отколкото Деох. По едно време мислех да попитам Совой за нея, но после прецених, че идеята не е добра.
След шестото си безплодно ходене до Имре реших да се откажа от търсенето. След деветото вече бях убеден, че само си губя ценното време. А след четиринайсетото осъзнах дълбоко в себе си, че няма да я намеря. Тя наистина беше заминала. Пак.
* * *
По време на едно от посещенията ми в „Еолиан“ в напразен опит да открия Дена научих неприятни новини от граф Трепе. Както изглежда, Амброуз, първородният син на богатия и влиятелен барон Джакис, сериозно се бе заел да злослови за мен сред социалните кръгове на Имре. Той разпространяваше слухове, отправяше заплахи и, общо казано, беше настроил благородниците срещу мен. Макар да не можеше да ми попречи да спечеля уважението на останалите музиканти, очевидно _можеше_ да ми попречи да си намеря богат покровител. За пръв път добих някаква представа какви неприятности може да причини Амброуз на човек като мен.
Трепе се държеше мрачно и извинително, докато аз кипях от възмущение.
Заедно изпихме неразумно голямо количество вино и мърморехме срещу Амброуз Джакис. Накрая извикаха Трепе на сцената, където той изпя една язвителна песничка, която сам беше измислил, за да осмее един от членовете на съвета на Тарбеан. Публиката я посрещна с много смях и аплодисменти.
Не ми беше нужно много повече от това, за да започна да композирам песен за Амброуз. Трепе беше непоправим клюкар с вкус към неприличните намеци, а на мен винаги ми се беше удавало да измислям запомнящи се мелодии. Необходим ни беше по-малко от час, за да сътворим нашия шедьовър, който с любов озаглавихме „Магарето Магаракис“.
На пръв поглед това беше малка неприлична песничка за едно магаре, което искало да стане арканист. Нашият изключително фин намек за фамилното име на Амброуз избягваше директното му назоваване. Но всеки с малко ум в главата можеше да се сети за кого става дума.
Беше вече доста късно, когато Трепе и аз излязохме на сцената и не бяхме единствените, които си бяха пийнали порядъчно. По-голямата част от публиката се смя, аплодира ни бурно и ни извика на бис. Изпяхме песента отново и всички пяха припева заедно с нас.
Ключът към успеха на песента беше в нейната простота. Можеше да си я подсвиркваш или тананикаш. Всеки с три здрави пръста можеше да я изсвири и всеки с едно ухо можеше да я запее. Беше запомняща се, вулгарна и злорада. Разпространи се в Университета като горски пожар.
* * *
Отворих входната врата на Архива, влязох в чакалнята и изчаках очите ми да се приспособят към червеникавата светлина на симпатичните лампи. Въздухът беше сух и хладен, наситен с мирис на прах, кожа и засъхнало мастило. Поех миризмата с пълни гърди, както би направил някой гладуващ пред пекарница.
Уилем беше дежурен. Знаех, че той ще бъде на смяна. Амброуз не беше в сградата.
— Тук съм само за да говоря с магистър Лорен — побързах да кажа аз.
— В момента при него има някой — отпусна се Уил. — Може да се наложи да поизчакаш…
Един висок, сух кеалдишец отвори вратата зад бюрото на чакалнята. За разлика от повечето кеалдишки мъже, той бе гладко избръснат и косата му беше дълга и издърпана назад в опашка. Носеше добре ушит кожен ловен костюм, избледнял пътен плащ и високи ботуши, целите в прах от пътуването. Когато затвори вратата зад себе си, ръката му несъзнателно хвана дръжката на меча си, за да не се закачи в бюрото.
— _Теталиа ту киауре едан А'сиатх_ — каза той на сиару и потупа Уилем по рамото, докато минаваше зад бюрото. — _Ворелан туа тетам._
Уил му отвърна с една от редките си усмивки и сви рамене:
— _Лхинсатва. Туа квереин._
Мъжът се засмя в отговор и докато заобикаляше бюрото, видях, че в допълнение към меча носеше и дълъг нож. Никога не бях виждал въоръжен човек в Университета. Тук, в Архива, той изглеждаше някак не на място — като овца в царски двор. Но поведението му беше спокойно и уверено, сякаш се чувстваше напълно у дома си.
Той спря, когато ме видя да стоя отстрани. Килна глава на една страна и ме попита:
— _Сиае тсиен?_
Не успях да разпозная езика.
— Не ви разбрах?
— О, извинете ме — каза той на съвършен атурански. — Помислих, че сте от Илиш. Червената ви коса ме заблуди. — Той се вгледа в мен по-внимателно. — Но вие не сте от там, нали? Вие сте от рода Рух. — Приближи се и протегна ръка. — От един род сме.