Стиснах ръката му, без да се замислям. Тя беше здрава като скала, а тъмният му кеалдишки цвят на кожата беше дори по-мургав от обикновено, подчертавайки няколкото светли белега, които минаваха през кокалчетата и по-нагоре по ръцете му.
— От един род — повторих аз като ехо, твърде изненадан, за да мога да кажа каквото и да било друго.
— Хората от нашия род са рядкост тук — каза той непринудено, докато минаваше покрай мен на път за външната врата. — Бих спрял да си разменим новини, но трябва да стигна до Евесдаун преди залез или ще си изпусна кораба. — Той отвори външната врата и стаята се напълни със слънчева светлина. — Ще ти се обадя, когато се върна по тези места — добави, помаха ми и излезе.
— Кой беше този? — обърнах се към Уилем.
— Един от гилърите на Лорен — отвърна Уил, — Виари.
— _Писар_ ли е? — попитах аз недоверчиво, като мислех за бледите, тихи студенти, които работеха в Архива и сортираха, преписваха и носеха книги.
— Работи в отдела за нови придобивки — поклати глава Уил. — Те донасят книги от целия свят. Съвсем различна порода са.
— Това го схванах — казах аз в отговор и хвърлих поглед към вратата.
— Той беше човекът, с когото разговаряше Лорен, така че сега вече можеш да влезеш — каза Уил, изправи се и отвори вратата зад масивното дървено бюро. — Долу, в дъното на коридора. На вратата му има месингова табелка. Бих те завел, но не ни достигат хора. Не мога да напускам бюрото си.
Кимнах и тръгнах надолу по коридора. Усмихнах се, когато чух Уил тихо да си тананика под нос мелодията на „Магарето Магаракис“. След това вратата глухо се затвори зад гърба ми и в коридора остана само звукът от собственото ми дишане. Докато стигна до съответната врата, ръцете ми вече бяха влажни от пот. Почуках.
— Влез — обади се Лорен отвътре.
Гласът му беше равен като плоча от сив камък — без всякакъв намек за интонация или емоция в него.
Отворих вратата. Лорен седеше зад огромно полукръгло бюро. Стените бяха покрити с лавици от пода до тавана. Стаята беше толкова претъпкана с книги, че стените зад тях почти не се виждаха.
Лорен ме погледна хладно. Дори когато седеше, той беше висок почти колкото мен.
— Добро утро.
— Знам, че ми е забранено да идвам в Архива, магистре — бързо казах аз. — Надявам се, че моето посещение при вас не нарушава тази забрана.
— Не и ако идваш тук с добри намерения.
— Изкарах малко пари — казах аз и извадих кесията си — и се надявах да мога да купя обратно своето копие на „Реторика и логика“.
Лорен кимна и се изправи. Висок, гладко избръснат и в своята тъмна магистърска мантия, той ми напомняше за загадъчния персонаж на Тихия Доктор от много модегански пиеси. Удържах се да не потреперя заради факта, че появата на Доктора винаги вещаеше катастрофа в следващото действие.
Лорен отиде до една от лавиците и издърпа малка книга. Веднага щом я мярнах, разпознах, че е моята. Върху корицата имаше тъмно петно от времето, когато се беше намокрила при една буря в Тарбеан.
Непохватно се опитвах да развържа връзката на кесията си и изненадано забелязах, че ръцете ми леко треперят.
— Мисля, че беше две сребърни пенита.
Лорен кимна.
— Мога ли да ви предложа по-голяма от тази сума? Ако не я бяхте купили за мен, щях да я загубя завинаги. Без дори да споменавам факта, че като купихте книгата, ми дадохте възможност изобщо да бъда приет.
— Две сребърни пенита са достатъчни.
Поставих монетите върху бюрото му и заради треперенето на ръцете ми те леко иззвънтяха. Лорен ми подаде книгата и аз първо избърсах потните си ръце от ризата си, преди да я взема. Отворих я на посвещението от Бен и се усмихнах.
— Благодаря ви, че се погрижихте за нея, магистър Лорен. За мен тя е много ценна.
— Грижата за една книга повече не представлява голямо затруднение — каза Лорен и се върна на стола си.
Изчаках да видя дали ще продължи.
Не го направи.
— Исках… — Гласът ми заседна в гърлото и аз преглътнах, за да продължа. — Исках да кажа също, че съжалявам за… — не довърших при мисълта, че всъщност трябваше да спомена за открития пламък в Архива — … за онова, което сторих преди — неуверено довърших аз.
— Приемам извиненията ти, Квоте. — Лорен върна погледа си върху книгата, която четеше, преди да вляза. — Приятна сутрин.
Отново се опитах да преглътна сухотата в устата си.
— Освен това се чудех кога мога да се надявам да спечеля възможността отново да ме приемат в Архива.