Ректорът изгледа гневно Хеме и след това сви рамене.
— … официално извинително писмо, съобщено публично преди есенния семестър. Всички ли са съгласни? — вдигнаха се всички ръце. — Решението е взето.
Ректорът се приведе напред на лакти и погледна надолу към Амброуз.
— Ре'лар Амброуз, в бъдеще се въздържай да ни губиш времето с лъжливи обвинения.
Можех да усетя гнева, който струеше от Амброуз. Беше като да седиш близо до огъня.
— Да, господине.
Преди да успея да изпитам задоволство от думите му, ректорът се обърна към мен:
— А ти, Квоте, в бъдеще да се държиш по-благоприлично.
Впечатлението от строгите му думи донякъде беше развалено от факта, че до него Елодин беше започнал весело да си тананика мелодията на „Магарето Магаракис“.
Сведох поглед, като се опитвах с всичка сила да сдържа усмивката си.
— Да, господине.
— Свободни сте.
Амброуз се завъртя на пети и се втурна към вратата, но преди да успее да излезе, Елодин започна да си пее на глас:
P>
Той е породисто магаре, то се вижда от походката му!
И само за едно медно пени ще ви позволи да го яхнете!
P$
* * *
Мисълта, че трябва да напиша публично извинение, беше унизителна за мен. Но както казват, най-доброто отмъщение към враговете ти е да живееш добре. Така че реших да не обръщам внимание на Амброуз и да се наслаждавам на новия си луксозен начин на живот в „Кон и четворка“.
Но отмъщението ми трая само два дни. На третия странноприемницата вече имаше нов собственик. Нисичкият, весел Каверин беше заменен от висок слаб мъж, който ме уведоми, че вече няма нужда от услугите ми. Беше ми казано да освободя стаите преди падането на нощта.
Беше дразнещо, но знаех най-малкото четири или пет странноприемници с подобно ниво на качество, които биха се зарадвали на възможността да наемат музикант със сребърни свирки.
Но съдържателят на „Бодливата зеленика“ отказа да разговаря с мен.
„Белият елен“ и „Короната на кралицата“ бяха доволни от своите сегашни музиканти. Чаках повече от час в „Златното пони“, преди да осъзная, че съм получил учтив отказ. Когато ме отпратиха и в „Кралския дъб“, вече бях бесен.
Това беше работа на Амброуз. Не знам как го беше постигнал, но знаех, че той стои в дъното. Вероятно с подкупи или беше пуснал слух, че всяка странноприемница, която наеме еди-кой си червенокос музикант, ще загуби голям брой заможни благородни клиенти.
И така, започнах да обикалям останалите странноприемници от тая страна на реката. Всички първокласни вече ми бяха отказали, но оставаха още много уважавани места.
През следващите няколко часа опитах в „Овчарска отмора“, „Главата на глигана“, „Кучето в стената“, „Петолинието“ и „Наметалото“.
Амброуз беше проявил голямо старание — нито една от странноприемниците не беше заинтересована.
Докато стигна до „При Анкер“, вече беше се стъмнило и единственото, което ме караше да продължавам да опитвам, беше гневът. Бях решен да опитам и последната странноприемница от тая страна на реката, преди да прибягна отново към плащането за храна и легло.
Точно преди да вляза в странноприемницата, видях самия Анкер, който се беше качил на стълба и заковаваше едно дълго парче от кедровата обшивка обратно на мястото му. Той свали поглед надолу към мен, когато застанах в основата на стълбата.
— Значи ти си този — каза той.
— Моля? — озадачих се аз.
— Един човек се отби и ми каза, че ако наема млад червенокос младеж, това ще ми създаде цял куп неприятности. Като гледам, ти си тоя младеж — кимна той към лютнята ми.
— Ами тогава — казах аз и нагласих ремъка на лютнята на рамото си — няма да ви губя времето.
— Още не си го направил — рече той, слезе от стълбата и избърса ръце от ризата си. — Това място има нужда от малко музика.
— Не се ли безпокоите? — изпитателно го погледнах аз.
— Проклетите малки досадници си мислят, че могат да купят и слънцето, нали? — изплю се той.
— Точно този вероятно би могъл да си го позволи — мрачно рекох аз, — че и луната в добавка, та да си има пълен комплект.
— На мен нищо не може да ми стори — изсумтя подигравателно Анкер. — Не обслужвам хора като него, че да ми прогони клиентите. А мястото си е лично мое, тъй че не може да го купи и да ме уволни, както стори с клетия старец Каверин…
— Някой е купил „Кон и четворка“?
— Не знаеше ли? — изгледа ме учудено Анкер.
Бавно поклатих глава. Нужно ми беше време, за да смеля тази информация. Амброуз беше купил „Кон и четворка“ само и само да ме остави без работа. Не, беше твърде хитър, за да го направи директно. По-вероятно беше дал пари назаем на приятел, под формата на инвестиция.