— Също така е много важно запушалката да издържа на налягане, тъй като течността е изключително летлива. Под формата на газ тя има повърхностно напрежение и вискозитет, подобни на живака. Този газ е по-тежък от въздуха и не се разсейва. Частиците му остават заедно.
Без повече предисловия Килвин хвърли стъкленицата в близката пещ и оттам се чу ясният остър звук на пръсващо се стъкло. От височината, на която бях, можех да видя, че пещта вероятно е била почистена специално за този случай. Беше празна — просто една плитка кръгла яма от голи камъни.
— Жалко, че той не си пада повече по зрелищните представления — тихо ми рече Манет. — Елкса Дал щеше да направи това е малко повече нюх.
Стаята се изпълни с остър пукот и съскане, когато тъмната течност се загря от стените на камъните в пещта и започна да кипи. От високото можех да видя как дъното на кладенеца бавно се изпълва с гъст мазен дим. Всъщност не приличаше нито на дим, нито на мъгла. Краищата не се разсейваха. Стоеше и висеше на едно място като малък тъмен облак.
Манет ме потупа по рамото и аз се обърнах към него точно навреме, за да избегна ослепителния първоначален блясък, когато облакът се възпламени. Отвсякъде наоколо се чуха уплашени възгласи и аз предположих, че по-голямата част от останалите зрители се бяха оказали неподготвени. Манет се ухили и ми смигна многозначително.
— Благодаря — казах аз и се обърнах да наблюдавам.
По повърхността на мъглата танцуваха острите върхове на пламъци, оцветени в яркочервено.
Допълнителната топлина накара тъмната мъгла да закипи по-бързо и да се разрасне, докато пламъците не започнаха да облизват високия до кръста ръб на пещта. Дори от мястото, където стоях на металната пътека, можех да почувствам лека топлина върху лицето си.
— Как се нарича това? — попитах го аз. — Огнена мъгла?
— Бихме могли да го наречем така — отговори той. — Килвин вероятно би го нарекъл атмосферно активирано запалително действие.
Огънят примигна и спря изведнъж и стаята остана изпълнена с острата миризма на нагорещен камък.
— Освен че е със силно разяждащо действие — каза Килвин, — в газообразното си състояние реактивът е силно запалим. Щом се нагрее достатъчно, той изгаря при досег с въздуха. Създадената топлина може да предизвика каскадна екзотермична реакция.
— Голям проклет каскаден огън — рече Манет.
— Бива те да припяваш — тихо казах аз, като се опитвах да запазя сериозно изражение на лицето си.
— Този контейнер — Килвин посочи кутията — е проектиран да запази веществото студено и под налягане. Не забравяйте това, докато той стои тук, в работилницата. Избягвайте прекалената топлина в близост до него.
След тези думи Килвин се обърна и се отправи обратно към кабинета си.
— Това ли е всичко? — попитах аз.
— Какво повече има за казване? — сви рамене Манет. — Килвин не позволява на никой да работи тук, освен ако не е внимателен, а сега всички знаят за какво трябва да внимават.
— Защо въобще е тук това? — попитах отново. — За какво служи?
— Да изкара акъла на първокурсниците — ухили се той.
— А някакво по-практично приложение от това няма ли?
— Страхът е нещо твърде практично. Но можеш да го използваш и за да направиш различен вид излъчвател за симпатични лампи. Получаваш синкава светлина вместо обичайната червена. По-малко дразни очите. И цената му е безбожно висока.
Погледнах надолу към работилницата, но не можах да видя Фела никъде измежду тълпата от хора. Отново се обърнах към Манет:
— Искаш ли да продължиш да играеш ролята на загрижен наставник и да ми покажеш как става това?
Той разсеяно прокара ръка през рошавата си коса и сви рамене.
— Разбира се.
* * *
По-късно същата нощ свирех в „При Анкер“, когато погледът ми беше привлечен от красиво момиче, което седеше на една от претъпканите маси в дъното на заведението.
Много ми заприлича на Дена, но знаех, че приликата е само плод на собственото ми въображение. Надявах се да успея да я разгледам по-добре, след като от няколко дни я наблюдавах само с крайчето на окото си.
Когато я погледнах отново, разбрах истината…
Наистина беше Дена, която припяваше на „Дъщерите на търговеца на говеда“ заедно с половината от останалите посетители на „При Анкер“. Тя видя, че я гледам, и ми махна.
Появата й толкова ме изненада, че пръстите ми се оплетоха и песента се разпадна. Всички се засмяха и аз направих дълбок поклон, за да скрия объркването си. Публиката се смя и ме освирква около минута, като се наслаждаваше повече на грешката ми, отколкото на самата песен. Такава е човешката природа.