Обърнах се да видя какво гледат. И се вцепених.
— Това е Дена.
— Дена ли? — обърна се към мен Сим.
— Диана — намръщих се аз. — Дена. Тя е момичето, за което ви разказвах преди. Онази, която пя с мен. Има много, различни имена. Не знам защо.
Уилем ме изгледа безизразно.
— _Това_ е твоето момиче? — невярващо попита той.
— Момичето на Деох — тихо го поправи Симон.
Наистина изглеждаше вярно. Красивият мускулест Деох разговаряше с нея по своя непринуден начин. Дена се смееше и беше обвила ръка около него в небрежна прегръдка. Докато ги наблюдавах как разговарят, почувствах остра тежест в гърдите си.
След това Деох се обърна и посочи нещо. Тя проследи ръката му, срещна погледа ми, лицето й просветна и тя ми се усмихна. Без да се замислям, отговорих на усмивката й. Сърцето ми отново започна да бие. Махнах й да се приближи. След като размени няколко думи с Деох, тя започна да си проправя път към нас през тълпата от хора.
Бързо отпих от скутена, докато Симон ме гледаше невярващо и почти с благоговение.
Дена беше облечена в тъмнозелена рокля, която оголваше ръцете и раменете й. Беше зашеметяваща и го знаеше. Усмихваше се.
И тримата се изправихме, когато тя се приближи.
— Надявах се да те открия тук — каза тя.
— Надявах се да бъда открит — направих лек поклон. — Това са двама от най-добрите ми приятели. Симон. — Сим се усмихна като слънце и махна перчема от очите си. — И Уилем. — Уил кимна. — Това е Диана.
— Какво е накарало трима красиви млади мъже да дойдат в града тази нощ? — облегна се назад тя.
— Заговорничим за провала на нашите врагове — отвърна Симон.
— И празнуваме — побързах да добавя аз.
— За объркването на врага — вдигна чашата си за тост Уилем.
Симон и аз последвахме примера му, но аз спрях, сетил се, че Дена няма чаша.
— Съжалявам — извиних се аз. — Мога ли да те почерпя напитка?
— Надявах се да ме почерпиш вечеря — отвърна тя. — Но бих се чувствала гузна да те отнема от приятелите ти.
Мислите ми запрепускаха лудо, докато се опитвах да измисля тактичен начин, по който да се измъкна.
— Предположението ти, че го искаме тук, е погрешно — каза Уилем с искрена физиономия. — Ще ни направиш услуга, ако го отмъкнеш.
Дена бавно се наведе напред, а в ъгълчетата на устата й играеше усмивка.
— Наистина ли?
— Той пие дори повече, отколкото говори — със сериозен вид кимна Уилем.
— Толкова много? — изгледа ме закачливо тя.
— Освен това — невинно се намеси Симон — ще се мръщи с дни, ако пропусне възможността да бъде с теб. Ще бъде напълно безполезен за нас, ако го оставиш тук.
Лицето ми пламна и внезапно изпитах желание да удуша Сим.
Дена се разсмя с очарователния си смях.
— Тогава май наистина ще е по-добре да ви го отнема.
Тя се изправи с едно движение, като върбова пръчка, огънала се под напора на вятъра, и ми подаде ръка. Улових я.
— Надявам се пак да се видим, Уилем, Симон.
Те ми помахаха и ние се отправихме към вратата.
— Харесаха ми — каза тя. — Уилем е като камък в дълбока води. А Симон е като момче, което шляпа в поток.
Описанието й ме накара да се разсмея.
— Едва ли бих могъл да ги опиша по-добре. Спомена нещо за вечеря?
— Излъгах — отвърна с непринудена наслада тя. — Но бих приела предложението ти за напитка.
— Какво ще кажеш за „Канелката“?
Тя сбърчи носле.
— Твърде много възрастни мъже и малко дървета. Нощта е хубава да я прекараме на открито.
— Води ме тогава — посочих вратата аз.
Тя така и стори. Наслаждавах се на светлината, която струеше от нея, и на завистливите погледи на другите мъже. Когато излизахме от „Еолиан“, ми се стори, че дори и Деох леко ми завидя. Но когато минавах покрай него, видях в очите му отблясъка на нещо различно. Печал? Състрадание?
Не му обърнах внимание. Бях с Дена.
* * *
Купихме си самун черен хляб и бутилка авенишко ягодово вино. След това намерихме уединено място в една от многото обществени градини, каквито имаше навсякъде в Имре. Първите падащи листа на есента танцуваха по улиците край нас. Дена свали обувките си и започна да танцува с лека стъпки в сенките наоколо, наслаждавайки се на усещането за тревата под босите си стъпала.
Настанихме се на една пейка под висока клонеста върба, след това я зарязахме и си намерихме по-удобни места на земята около ствола на дървото. Хлябът беше месест и тъмен и ни отне известно време, докато го начупим на комати. Виното беше сладко и леко и след като Дена целуна бутилката, устните й останаха влажни дълго време.