Выбрать главу

Възседнах го и постепенно го отпусках във все по-бърз галоп. Краката ми горяха и ме боляха, докато се навеждах над врата му. Тропотът на копитата му контрастираше с бавната песен на вятъра, който свиреше безспир покрай ушите ми.

Първото неочаквано препятствие се появи след около час, когато се наложи да пресечем широк поток. Потокът не криеше никаква опасност, но се наложи да разседлая коня и да пренеса всичко сам на другия бряг, вместо да рискувам да намокря нещата си. Не можех да го яздя в продължение на часове с влажна сбруя.

От другата страна на реката подсуших Селхан с одеялото си и го оседлах наново. За това ми беше нужен половин час, което означаваше, че конят вече не беше отпочинал, а изстинал, тъй че се наложи да го подгрявам полека отново — от бавен ход през тръс до лек галоп. В крайна сметка преминаването на потока ми коства един час. Безпокоях се, че ако това се наложи пак, мускулите му ще се вкочанят от студ. Ако това се случеше, и самият Техлу нямаше да може да го накара да галопира отново.

Час по-късно минавах през малък град, в който единственото по-забележително беше малка църква и кръчма, които бяха разположени една до друга. Спрях само колкото да напоя Селхан от близкото корито. Протегнах вдървените си крака и погледнах с безпокойство към слънцето.

След това обработваемите полета и фермите станаха все по-редки и по-отдалечени едни от други.

Дърветата ставаха все по-големи и все по` на гъсто. Пътят се стесни и не беше в добро състояние — на места осеян с камъни, а на други отмит от дъждовете.

Това ме принуди да се движа все по-бавно и по-бавно. Но право да си кажа, нито на мен самия, нито на Кетх-Селхан ни бяха останали много сили за галопиране.

Накрая стигнахме до друг поток, който пресичаше пътя.

Беше дълбок не повече от трийсетина сантиметра. От водата се носеше остра, неприятна миризма, която ми подсказа, че нагоре по течението има работилница за щавене на кожи или рафинерия. Нямаше мост и Кетх-Селхан бавно мина през реката, като поставяше предпазливо копитата си върху каменистото дъно. Разсеяно се зачудих дали за него усещането е приятно, както би било за човек, потопил крака във водата след дълъг ден ходене пеш.

Потокът не ни забави много, но през следващия половин час се наложи да преминем през него още на три места, защото пресичаше пътя отново и отново. Беше по-скоро неудобство, отколкото нещо друго, и дълбочината му не надвишаваше четирийсет-петдесет сантиметра. При всяко следващо преминаване острата миризма на водата ставаше все по-неприятна. Разтворители и киселини. Ако не беше рафинерия, то беше поне мина. Държах ръцете си непрекъснато върху юздите, готов да дръпна главата на Селхан нагоре, ако се опита да пие, но той се оказа достатъчни умен да не го направи.

След като доста време препускахме в лек галоп, накрая стигнахме до върха на един хълм и от там можех да видя кръстопът долу, на дъното на една тревиста долчинка. Точно под пътепоказателя беше спрял един калайджия с две магарета, едното толкова претоварено с чували и вързопи, че изглеждаше готово всеки момент да се катурне, а другото — видимо без всякакъв товар върху него. То стоеше отстрани на черния път и пасеше, а до него беше натрупана цяла камара принадлежности.

Калайджията седеше с обезсърчен вид на ниско столче отстрани на пътя. Лицето му се разведри, когато ме видя да се спускам надолу по хълма.

Когато се приближих, прочетох пътепоказателя. Требон беше на север, а Темфолс на юг. Щом приближих, дръпнах юздите. И двамата с Кетх-Селхан имахме нужда от почивка, а и не бързах чак толкова, че да бъда груб с един калайджия. В никакъв случай. Ако не друго, то поне човекът можеше да ми каже още колко път ми остава до Требон.

— Ей ти, там! — извика той и ме погледна, като заслони очите си с ръка. — Имаш вид на момче, което търси нещо. — Мъжът беше възрастен, оплешивяващ, с кръгло приятелско лице.

— Търся много неща, калайджийо — засмях се аз, — но не мисля, че имаш което и да е от тях в денковете си.

— Не бъди толкова сигурен… — усмихна ми се подкупващо той.

Не довърши и сведе замислено поглед. Когато отново срещна очите ми, изражението му бе все така любезно, но по-сериозно от преди.

— Виж сега, синко, ще бъда честен с теб. Малкото ми магаре нарани предното си копито в един камък и не може да носи товара си. Ще трябва да остана тук, докато не намеря помощ.

— Обичайно нищо не би ме направило по-щастлив от това да ти помогна, калайджийо — казах аз. — Но трябва да стигна колкото се може по-бързо до Требон.