Поех си възхитено дъх.
— Камък от Лоден? Никога не съм виждал такъв.
— Строго погледнато, е камък от Требон — простичко каза той, — тъй като никога не съм бил в Лоден, но си близо до истината. Долу, в Имре, всякакви хора биха се заинтересували от това красиво нещо…
Кимнах разсеяно, докато го въртях в ръцете си. Винаги съм искал да видя притеглящ камък, още от дете. Отлепих карфицата, усещайки странното привличане между нея и гладкия черен метал. Изпитах удивление — в ръцете си държах парче желязо от звездите.
— Колко мислиш, че струва? — попитах аз.
Калайджията леко примлясна с уста.
— Ами, точно в момента си мисля, че струва горе-долу колкото един чистокръвен кершаенски товарен кон…
Завъртях парчето в ръката си, отлепих карфицата и я оставих да залепне отново върху него.
— Проблемът, калайджийо, е в това, че за да купя този кон, се наложи да задлъжнея към една опасна жена. Ако не го продам на добра цена, ще изпадна в отчаяно положение.
Той кимна разбиращо.
— Ако вземеш по-малко от осемнайсет таланта за парче небесно желязо с такъв размер, значи хич не умееш да се пазариш. Бижутерите веднага ще го купят или пък богаташи, които ще искат да го имат заради това, че е нещо необикновено. — Той потупа с пръст носа си отстрани. — Но ще направиш още по-добре, ако отидеш в Университета. Изобретателите ценят много магнита. Алхимиците също. Ако свариш някой от тях в подходящото настроение, ще го продадеш дори за повече.
Сделката беше добра. От Манет бях научил, че този камък е ценен и трудно се намира. Не само заради галваничните му свойства, но и защото в парчетата небесно желязо като това често има примеси на други редки метали.
— Готов съм да сключим сделка — казах и протегнах ръка.
Тържествено си стиснахме ръцете. След това, докато калайджията се протягаше да хване юздите, го попитах:
— А какво ще ми дадеш в замяна за седлото и юздите?
Малко се безпокоях, че можеше да се обиди от опита ми да измъкна колкото се може повече от него, но вместо това той се усмихна лукаво.
— Ето това се казва умно момче — засмя се той. — Харесвам човек, който не се страхува да ме притисне малко, за да получи нещо отгоре. Какво би искал да ти дам? Тук имам чудесно вълнено одеяло. Или пък малко хубаво въже? — Той измъкна намотано въже от денковете на магарето. — Винаги е добре да имаш парче здраво въже в себе си. О, а какво ще кажеш за това? — Той се обърна и ми смигна, а в ръцете си държеше бутилка. — Имам малко превъзходно авенишко плодово вино. Ще ти дам и трите неща за принадлежностите на коня.
— Резервно одеяло би ми свършило работа — признах аз и в този момент ми мина една мисъл. — Имаш ли някакви дрехи с горе-долу моя размер? Напоследък нещо не ми стигат ризите.
Възрастният мъж спря, както държеше въжето и бутилката с вино, след това сви рамене и започна да рови из денковете си.
— Чул ли си нещо за някаква сватба по тези места? — попитах го аз. Калайджиите винаги чуваха за всичко, което се случваше.
— Сватбата на Маутхен? — Привърза един денк и започна да тършува в друг. — Неприятно ми е да го кажа, но си я изпуснал. Беше вчера.
От небрежния му тон ме присви стомах. Ако е имало такова масово избиване, калайджията със сигурност щеше да е чул. Внезапно ми мина ужасната мисъл, че напразно бях задлъжнял и препускал половината път до планините.
— Ти беше ли там? Случи ли се нещо странно?
— Ето! — Калайджията се обърна, вдигнал риза от обикновено сиво домашно тъкано платно. — Страхувам се, че не е кой знае какво, но е нова. Е, почти нова.
Той я сложи върху гърдите ми, за да я премери.
— А сватбата? — подканих го аз.
— Какво? О, не. Не бях там. Но от онова, което чух, е било нещо като важно събитие. Това била единствената дъщеря на Маутхен и те държали да го отпразнуват по подобаващ начин. Подготовката траяла месеци.
— Значи не си чул да се е случило нещо странно? — попитах аз с неприятно вътрешно усещане.
Той безпомощно сви рамене.
— Както казах, не съм бил там. През последните няколко дни обикалях металургичните работилници наоколо. — Той кимна в посока на запад. — Търгувах с миньорите и други хора по високите скали. — Удари се отстрани по главата, сякаш току-що си беше спомнил нещо. — Това ми напомня, че нагоре по хълмовете открих браси. — Мъжът затършува пак из денковете си и извади плоска, дебела бутилка. — Ако не харесваш вино, то може би предпочиташ нещо малко по-силно…?