Тъкмо се готвех да поклатя глава, когато осъзнах, че малко домашно приготвен алкохол би могъл да ми е полезен, за да почистя раната на ребрата си довечера.
— Може и така да е… — отвърнах аз. — Зависи какво точно предлагаш.
— На честен млад господин като теб — с важен глас каза той — ще дам одеялото, двете бутилки и въжето.
— Щедър си, калайджийо. Но бих предпочел ризата вместо въжето и плодовото вино. Само ще ми тежат в торбата, а имам още доста да повървя.
— Това си е твое решение, разбира се. — Изражението му стана малко кисело, но той сви рамене. — Одеялото, ризата, бутилката с алкохол и три йота.
Стиснахме си ръцете и отделих време да му помогна да натовари Кетх-Селхан, защото имах смътното усещане, че го бях обидил, като отклоних предишното му предложение. Десет минути по-късно той тръгна на изток, а аз се отправих на север през зелените хълмове към Требон.
Бях доволен да извървя пеша последния километър, защото това ми помогна да раздвижа кръста си и схванатите си крака. След като превалих хълма, под мен се разпростря Требон, обгърнат от всички страни от баири, които образуваха нещо като чаша около него. Не можеше да се нарече голям град — около стотина сгради, разпилени край десетина лъкатушещи улици от трамбована пръст.
В първите ми години с трупата се научих как да преценявам един град. Доста прилича на това да усещаш желанията на публиката в някоя кръчма. Разбира се, залозите са по-високи — ако в кръчмата изсвириш погрешната песен, хората ще те освиркат, а ако не прецениш както трябва цял един град, нещата могат да загрубеят повече.
Така че аз прецених внимателно Требон. Беше встрани от оживените пътища — нещо средно между миньорски и фермерски град. Най-вероятно жителите му не приемаха с подозрение непознатите, но мястото беше достатъчно малко, за да може всеки още щом те погледне, да разбере, че не си от местните.
С изненада видях, че има хора, които слагат шамбъли от слама пред домовете си. Това означаваше, че въпреки близостта си до Имре и Университета Требон всъщност беше затънтено място. Всеки град има някакъв празник на жътвата, но напоследък повечето хора се задоволяват с това да запалят голям огън на открито и да се напият. Това, че местните жители следваха старите народни поверия, означаваше, че хората в Требон бяха по-суеверни, отколкото нормално бих очаквал.
Въпреки това чучелата на шамбълите ми харесаха. Обичах традиционните празници на жътвата, суеверията и всички тези неща.
Всъщност те бяха един вид театър.
Храмът на техлините беше най-хубавата сграда в града — висока три етажа и построена от дялан камък. В това нямаше нищо странно, но над входа й високо над земята беше закачено едно от най-големите железни колела, които някога бях виждал. Беше направено от истинско желязо, а не просто боядисано дърво. Беше високо повече от три метра и сигурно тежеше цял тон. Обикновено такава показност би ме накарала да се почувствам неспокоен, но тъй като Требон беше миньорски град, предположих, че това е по-скоро проява на гражданска гордост, отколкото на фанатична набожност.
Повечето от останалите сгради в града не бяха високи и бяха построени от дърво с покриви от кедрови плочи. Все пак странноприемницата беше доста голяма, висока два етажа, с измазани стени и керемиди от червена глина на покрива. Там все щях да открия някого, който да знае повече за сватбата.
Оказа се, че вътре има едва шепа хора, което не бе изненадващо, тъй като жътвата беше в разгара си и оставаха още пет-шест часа дневна светлина. Сложих най-загриженото изражение на лицето си, което успях да си докарам, и се отправих към тезгяха, където стоеше съдържателят.
— Извинете ме — казах аз. — Извинете, че ви безпокоя, но търся един човек.
Кръчмарят беше тъмнокос мъж, който изглеждаше постоянно намръщен.
— И кой ще да е този човек?
— Братовчедка ми беше тук за сватбата — рекох аз. — А чух, че имало някакви неприятности.
При думата „сватба“ намръщеното лице на съдържателя се вкамени. Усетих как двамата мъже, които седяха малко по-нататък на бара, демонстративно извърнаха поглед встрани, за да не гледат в моята посока. Значи бе истина. Беше се случило нещо ужасно.
Видях как кръчмарят се протегна и притисна пръстите си върху тезгяха. Отне ми известно време, докато разбера, че докосва желязната глава на пирона, забит в дървото.
— Лоша работа — каза той. — Нямам какво друго да кажа.
— Моля ви — казах аз с изпълнен с безпокойство глас. — Бях на гости на мои роднини в Темфолс, когато се разчу, че нещо се е случило. Там всички са заети да прибират последното останало жито и аз обещах да се кача дотук и да видя какво е станало.