След часовете уморителна езда бях потен и миришех на кон.
Поблагодарихме на фермера и скочихме от каруцата.
Дена ме поведе по един черен път, който се виеше нагоре по хълма, между дърветата и появяващите се от време на време оголени и протрити тъмни камъни. Дена изглеждаше по-стабилна от преди, когато напуснахме странноприемницата, но погледът й беше забит в земята и тя бавно и внимателно избираше къде да стъпи, сякаш не бе съвсем сигурна, че ще запази равновесие.
Внезапно ми мина мисъл.
— Получих бележката ти — казах аз и извадих от джоба на наметалото си сгънатото листче хартия. — Кога си ми я оставила?
— Преди близо два цикъла.
— Видях я едва вчера — направих гримаса аз.
Тя кимна сякаш на себе си.
— Безпокоях се, че е станало така, когато ти не се появи. Помислих си, че може да е паднала или да се е намокрила и да не можеш да я прочетеш.
— Просто скоро не бях използвал прозореца.
— Всъщност беше глупаво да си помисля, че ще го направиш. — Дена сви безгрижно рамене.
Опитах се да измисля какво друго да кажа — нещо за обяснение на онова, което бе видяла, когато Фела ми подари плаща в „Еолиан“. Не можах да се сетя за нищо подходящо.
— Съжалявам, че пропуснах нашия обяд — рекох накрая.
— Деох ми каза, че си попаднал в пожар или нещо подобно. — Дена вдигна развеселен поглед. — Каза ми, че си изглеждал съвсем окаян.
— Така и се чувствах. По-скоро заради това, че те бях изпуснал, а не толкова заради пожара…
— Сигурна съм, че си бил _ужасно_ смутен. Донякъде така ми направи услуга. Докато си седях там и висях… сама…
— Казах, че съжалявам.
— … се запознах с един по-възрастен благородник. Разговаряхме, опознахме се… — Тя сви рамене и ме погледна почти засрамено. — Оттогава се срещаме. Ако нещата продължат да се развиват гладко, мисля, че той може да стане мой покровител преди края на годината.
— Наистина ли? — казах аз и бях залян от вълна успокояващо облекчение. — Това трябваше да стане отдавна. Кой е той?
— Не мога да ти кажа. — Тя поклати глава и тъмната й коса падна върху лицето й. — Той е вманиачен по отношение на запазването в тайна на личността му. Повече от цикъл не искаше да ми каже името си. Дори и сега не знам дали името, което ми даде, е истинско.
— Ако не си сигурна кой е той наистина — бавно казах аз, — как си сигурна, че е благородник?
Въпросът беше глупав. И двамата знаехме какъв е отговорът, но все пак тя отвърна:
— Пари. Дрехи. Обноски — сви рамене тя. — Дори и да е само заможен търговец, от него пак ще стане добър покровител.
— Но не и отличен. Търговските фамилии не осигуряват същата стабилност…
— … и имената им не носят същата тежест — довърши тя с многозначително свиване на рамене. — Половин самун хляб е по-добре от никакъв, а ми омръзна за мен все да няма никакъв. — Тя въздъхна. — Много се постарах да му замая главата, но той е толкова предпазлив… Никога не се срещаме на обществени места. Понякога ми определя среща и така и не идва на нея. Не че това е нещо ново за мен…
Дена залитна, когато един камък под крака й се измести. Аз се протегнах да я подхвана и тя се хвана за ръката и рамото ми точно преди да падне. За момент бяхме притиснати един към друг и докато тя успее да възстанови равновесието си, усетих тялото й върху своето.
Помогнах й да се закрепи на краката си и телата ни се разделиха. Но след като се изправи, задържа ръката си върху рамото ми. Движех се внимателно, все едно там беше кацнала птица, която аз отчаяно се опитвах да не подплаша да отлети.
Обмислих дали да сложа ръката си около нея, донякъде за да я подкрепям и донякъде поради други очевидни причини. Бързо отхвърлих тази идея. Още не бях забравил израза на лицето й, когато беше споменала, че приставът бе докоснал бедрото й. Какво щях да направя, ако реакцията й към мен беше подобна?
Мъжете се тълпяха около Дена и от нашите разговори аз знаех за колко отегчителни ги намираше тя. Не можех да понеса мисълта да направя същите грешки, просто защото нямах представа какво по-добро да направя от всички тях. Беше по-добре да не рискувам да я обидя и да съм предпазлив. Както вече споменах, има голяма разлика между това да бъдеш безстрашен и това да бъдеш смел.
Следвахме пътя, който се виеше нагоре по хълма. Беше тихо, с изключение на шума от вятъра във високата трева.
— Значи той е потаен? — подканих я меко аз, обезпокоен, че мълчанието между нас скоро ще стане неловко.
— _Потаен_ е много слаба дума — каза Дена, като вдигна очи към небето. — Веднъж една жена ми предложи пари, за да й дам информация за него. Не го направих и по-късно, когато му разказах, той ми призна, че това е било изпитание, за да види доколко може да ми се има доверие. При друг случай бях заплашена от двамина. Предполагам, че това е било поредното изпитание.