Поех си дълбоко дъх и след това бавно го изпуснах.
— Не искам да те лъжа защо съм тук — казах аз. — Но се безпокоя какво ще си помислиш, ако ти кажа истината.
Очите на Дена бяха мрачни, замислени и не издаваха нищо.
— Добре — накрая отвърна тя с едва доловимо кимване. — На това вярвам.
Тя отхапа от ябълката си и ме изгледа продължително, докато дъвчеше, като и за миг не свали очите си от моите. Устните й бяха влажни и по-червени от ябълката.
— Чух някои слухове — казах аз накрая. — И исках да науча какво се е случило тук. Това е всичко, наистина. Просто аз…
— Слушай, Квоте, съжалявам. — Дена въздъхна и прокара ръка през косата си. — Не трябваше да те притискам. Всъщност това не е моя работа. Знам какво е да имаш своите тайни.
В този момент почти бях готов да й разкажа всичко. Цялата история за родителите ми, чандрианите, мъжа с черните очи и кошмарната усмивка. Но се безпокоях, че щеше да й звучи като някаква отчаяна измишльотина на дете, хванато в лъжа. Затова предпочетох страхливо да си замълча.
— Така никога няма да намериш истинската си любов — рече Дена.
Отърсих се объркано от мислите си.
— Какво… съжалявам, не те чух?
— Ядеш сърцевината на ябълката си — каза тя развеселено. — Огризваш я отстрани и след това от горе надолу. Никога преди не съм виждала някой да прави така.
— Стар навик — равнодушно казах аз, тъй като не исках да й кажа истината.
Да й кажа, че в живота ми е имало време, когато огризката бе всичко, което беше вероятно да получа от ябълката, и бях доволен и на това.
— Какво имаше предвид преди малко?
— Не си ли играл тази игра? — Тя вдигна огризката на своята ябълка и хвана дръжката с два пръста. — Намисляш си буква и я завърташ. Ако дръжката не се откъсне, намисляш друга буква и отново я завърташ. Когато се откъсне… — Нейната се откъсна — … ще знаеш първата буква на името на човека, в когото ще се влюбиш.
Сведох поглед към съвсем малкото парченце ябълка, което ми бе останало. Не беше достатъчно, за да хвана дръжката и да я завъртя. Отхапах последните остатъци и захвърлих огризката с дръжката.
— Изглежда, че съдбата повелява да остана необичан.
— Пак използва седем думи — усмихна се тя. — Осъзнаваш ли колко често го правиш?
Отне ми известно време, докато разбера какво точно има предвид, но преди да мога да й отговоря, Дена вече бе сменила темата.
— Чух, че семките май са вредни. В тях имало арсеник.
— Това са само бабини деветини.
Това беше един от десетте хиляди въпроса, които бях задал на Бен, докато пътуваше с трупата.
— Не е арсеник, а цианид и количеството му не е достатъчно, за да ти навреди, освен ако не изядеш цяла кофа семки — обясних й.
— О! — Дена изгледа замислено остатъка от ябълката си и след това започна да го яде от долу нагоре.
— Разказваше ми за господаря Ясен, преди да те прекъсна толкова неучтиво — подканих я аз колкото можех по-внимателно.
— Не остана много за разказване — сви рамене Дена. — Видях огъня, приближих се, чух още викове и суматоха…
— А огънят?
Тя се поколеба.
— Беше син на цвят — рече след малко.
Почувствах как в мен се надигна някакво мрачно предчувствие. Вълнение, че накрая се доближавам до отговорите за чандрианите, и същевременно страх, че изведнъж съм се оказал толкова близо до тях.
— Как изглеждаха нападателите ти? Как успя да им се измъкнеш?
— Никой не ме е нападал — засмя се горчиво тя. — На фона на огъня видях някакви силуети и побягнах като луда. — Тя вдигна бинтованата си ръка и докосна главата си отстрани. — Трябва да съм се ударила с главата напред в някое дърво и да съм изпаднала в безсъзнание. Събудих се тази сутрин в града. Това е втората причина, поради която исках да се върна — продължи тя. — Не знаех дали господарят Ясен е останал там. Не чух никой в града да говори, че са намерили едно тяло повече, но нямаше как да попитам, без да накарам всички да станат подозрителни…
— А на него това нямаше да му хареса — добавих аз.
— Не се съмнявам, че той ще превърне всичко това в ново изпитание, за да види дали мога да държа устата си добре затворена. — Тя ме изгледа многозначително. — И като говорим за това…
— Ще се направя на ужасно изненадан, ако открием някого — прекъснах я аз. — Не се безпокой.
Тя се усмихна нервно.
— Благодаря. Просто се надявам той да е жив. Опитвах се да го спечеля в продължение на цели два месеца. — Тя отпи за последно вода от бутилката ми и ми я подаде обратно. — Да идем да огледаме наоколо, какво ще кажеш?