Тя се изправи несигурно на крака, а аз напъхах бутилката обратно в пътната торба, като наблюдавах Дена с крайчеца на окото си. През по-голямата част от годината бях работил в Медика. Дена беше ударила лявото си слепоочие достатъчно силно, та да си насини окото и да й остане натъртване върху почти цялото й чело. Дясната й ръка беше бинтована, а от начина, по който се движеше, можех да предположа, че има още сериозни натъртвания по цялата лява страна — може би дори и няколко счупени ребра.
Ако се бе ударила в дърво, то това дърво би трябвало да е с много странна форма.
Все пак не повдигнах въпроса. Не исках да я притискам.
Как бих могъл? Аз също знаех какво е да пазиш своите тайни.
* * *
Фермата изобщо не изглеждаше толкова ужасно, колкото очаквах. От плевнята беше останала само купчина пепел и овъглени дъски.
От едната страна имаше корито с вода край обгорена мелница.
Вятърът се опитваше да завърти колелото, но тъй като само три от крилата му бяха оцелели, то само се люлееше напред-назад.
Нямаше тела. След извозването им бяха останали само дълбоките коловози от колелата на каруците, които прорязваха тревата.
— Колко хора бяха на сватбата? — попитах аз.
— Двайсет и шест, като се броят булката и младоженецът. — Дена подритваше разсеяно парчетата обгоряло дърво, полузарити в пепелта близо до останките от плевнята. — Добре че вечерите тук вали или цялата тая страна на планината щеше да е в пламъци досега…
— Има ли някакви скрити, тлеещи вражди между местните родове? — попитах аз. — Съперници? Друг ухажор, който да е търсил отмъщение?
— Разбира се — отвърна Дена, без да се замисля. — В малките градчета като това тези неща поддържат равновесието. Тия хора са злопаметни и няма да забравят петдесет години какво е казал никой си Том за тяхната Кари. — Тя поклати глава. — Но не биха убили заради това. Това са просто нормални хора.
„Нормални, но богати“, помислих си аз, докато вървях към къщата. Такава къща можеше да си позволи да построи само заможно семейство. Основата и долните стени бяха от здрав сив камък. Горният етаж беше измазан, с камъни за подсилване на ъглите.
Въпреки това стените се бяха изкривили навътре и изглеждаше, че ще се сгромолясат всеки момент. Прозорците и вратата зееха отворени и ръбовете им бяха покрити със сажди. Надникнах през вратата и видях, че сивият камък на стените беше обгорен и почернял. Между останките от мебелите и овъглените подове бяха разхвърляни парчета от глинени съдове.
— Ако нещата ти са били тук — казах на Дена, — можеш да ги считаш за загубени. Мога да вляза и да погледна…
— Не бъди глупав — прекъсна ме тя. — Цялото това нещо може да се срути — тя почука върху рамката на вратата. Чу се кух звук.
Този странен звук породи любопитство в мен и отидох да погледна с очите си. Драснах с нокът по прага на вратата и от него почти без усилие се отцепи една треска с големината на дланта ми.
— Това повече прилича на плавей, отколкото на дървен материал — казах аз. — След като са похарчили толкова много пари, защо са икономисвали от рамката на вратата?
— Може би топлината от пожара го е направила такова? — сви рамене Дена.
Кимнах разсеяно и продължих да обикалям наоколо и да разглеждам. Наведох се да взема една обгоряла летвичка и тихо промърморих обвързване. Усетих лек хлад в ръцете си и по неравния ръб на дървото потрепна пламък.
— Такова нещо не може да се види всеки ден — каза Дена.
Гласът й беше пресилено спокоен, сякаш полагаше усилие, за да изглежда равнодушна.
Отне ми известно време, докато се сетя за какво говореше тя. Простата симпатия като тази се виждаше толкова често в Университета, че дори не се бях замислил как би изглеждало това на външен човек.
— Просто малка игра с тъмните сили, с които е по-добре човек да не се забърква — безгрижно казах аз и вдигнах горящата тресчица. — Миналата нощ огънят беше ли син?
— Като пламък от светилен газ — кимна тя. — Като лампите, които използват в Анилен.
Тресчицата гореше с обикновен, весел оранжев пламък. В него нямаше нищо синьо, но може би миналата нощ е бил син. Хвърлих тресчицата и я смачках с обувката си.
Обиколих отново къщата. Нещо ме тревожеше, но не можех да разбера какво. Исках да вляза вътре и да огледам.
— Пожарът не е бил толкова силен — извиках на Дена. — Какво си оставила вътре?
— Не толкова силен? — невярващо повтори тя, когато се появи иззад ъгъла. — Мястото е развалина.
— Покривът не е изгорял, с изключение на мястото точно до комина — посочих аз. — Това означава, че огънят най-вероятно не е повредил много втория етаж. Какви неща си оставила там?