Едва когато поляната се изпълни с тишина, осъзнах, че в продължение на няколко минути вече не спирах да бръщолевя безсмислици. Изчервих се смутено и се огледах, внезапно припомнил си къде се намирам.
— В очите ти видях ярост — меко каза тя. — Не мисля, че някога преди съм те виждала извън равновесие.
Отново си поех бавно дъх.
— През цялото време съм извън равновесие — отвърнах аз. — Просто не го показвам.
— Точно това имах предвид. — Тя отстъпи и ръката й бавно се плъзна по дължината на моята, докато накрая се отпусна встрани. — И така, какво ще правим сега?
— Нямам… представа — огледах се безцелно.
— И това не ти е присъщо.
— Пие ми се вода. — Смутено се ухилих на собствените си думи, като осъзнах колко детински бяха прозвучали те.
Тя се засмя в отговор.
— Това е добро начало — пошегува се. — А след това?
— Бих искал да разбера защо чандрианите са нападнали това място.
— Да научиш какви са им плановете, а? — Тя изглеждаше сериозна. — При теб май няма средно положение, нали? Всичко, което искаш, е да пийнеш вода и да научиш отговора на въпроса, който хората си задават от… Ами, открай време.
— Какво мислиш се е случило тук? — попитах я аз. — Кой мислиш е избил тези хора?
Тя скръсти ръце пред гърдите си.
— Не знам — отвърна тя. — Може да е бил всеки… — Тя спря и прехапа долната си устна. — Не. Това е лъжа. — Най-сетне продължи тя. — Звучи странно, но мисля, че са били те. Звучи като нещо излязло от приказките и затова не искам да го повярвам. Но всъщност вярвам, че е така. — Тя ме погледна неспокойно.
— Това ме кара да се чувствам по-добре — изправих се. — Мислех, че може би съм малко луд.
— Ти пак може да си — рече тя. — Не съм добро мерило за оценка на твоя здрав разум.
— Ти чувстваш ли се луда?
— Не — поклати глава тя, а ъгълчето на устата й се изви в лека усмивка. — А ти?
— Не особено.
— Това може да е и добро, и лошо. Как предлагаш да пристъпим към разрешаването на тайната на всички времена?
— Трябва да помисля малко — отвърнах. — Междувременно да намерим твоя загадъчен господар Ясен. Много бих искал да му задам няколко въпроса за онова, което е видял във фермата на Маутхен.
— Мислех да се насоча обратно към мястото, където той ме остави, зад онази отвесна скала — кимна Дена. — И след това да претърся цялото разстояние между него и фермата. — Тя сви рамене. — Не е кой знае какъв план…
— Но е някакво начало. Ако се е върнал и е видял, че те няма, може да е оставил някаква следа, по която да тръгнем.
Дена ме поведе през гората. Там беше по-топло.
Дърветата ни пазеха завет от вятъра, а слънцето си пробиваше път през тях, защото голяма част от клоните им бяха почти оголени. Само високите дъбове все още бяха запазили всичките си листа като някакви стеснителни старци.
Докато вървяхме, се опитах да се сетя за някаква причина, поради която чандрианите биха избили тези хора. Имаше ли някаква прилика между сватбеното тържество и моята трупа?
_Нечии родители пееха песни, каквито не се пеят…_
— Какво пя миналата нощ? — попитах аз. — На сватбата.
— Обичайното — отвърна Дена и ритна една купчина листа. — „Лъскави неща“, „Свирката“, „Ела да се измиеш в реката“, „Гърне с медно дъно“. — Тя се изкикоти. — „Банята на леля Ема“…
— Наистина ли? — слисах се аз. — На _сватбата_?
— Един пиян дядо си я пожела — сви рамене тя, докато си пробиваше път през плетеница жълтеещи клони на банербир. — Няколко души повдигнаха изненадано вежди, но нищо повече от това. Хората тук са доста земни.
Повървяхме известно време в мълчание. Вятърът духаше силно във високите клони над главите ни, но там, където вървяхме, само шумеше едва доловимо.
— Не мисля, че някога съм чувал „Ела да се измиеш в реката“…
— Мислех си… — Дена ми хвърли поглед през рамо. — Да не се опитваш да ме подмамиш да ти пея?
— Разбира се.
Тя се обърна и ми се усмихна топло, а косата й беше паднала върху лицето й.
— Може би по-късно. Ще пея, за да заработя вечерята си. — Тръгнахме да заобикаляме един висок, оголен черен камък.
Тук, където слънцето не проникваше, беше по-хладно.
— Мисля, че той ме остави тук — каза тя, като се оглеждаше неуверено. — На дневна светлина всичко изглежда по различен начин.
— Искаш ли да тръгнем обратно към фермата оттук и да претърсваме всичко по пътя си, или да обикаляме в кръг наоколо?
— Да обикаляме в кръг — отвърна тя. — Но трябва да ми кажеш какво да търся. Аз съм градско момиче.