Набързо й показах онова, което знаех за търсенето на следи в гората. Показах й в каква почва обувките оставят вдлъбнатина или отпечатък. Посочих й колко очевидно беше разбутала купчината листа, през които бе минала преди малко, и как бяха отчупени и изскубнати клонките на банербира, през които се беше провирала.
Останахме близо един до друг, тъй като два чифта очи бяха по-добри от един, а и никой от двама ни не искаше да остава сам. Вървяхме напред и назад, като правехме все по-големи дъги от отправната ни точка при скалата.
Пет минути по-късно вече усещах, че онова, което правехме, беше безсмислено. Просто гората беше твърде голяма. Мисля, че и Дена бързо стигна до същото заключение. Така и не намерихме следите, които се надявахме да открием като по учебник. Нямаше откъснати парчета плат, висящи по клоните, нито дълбоки следи от обувки или изоставени биваци. Но пък намерихме гъби, жълъди, комари и изпражнения от миеща мечка, хитро прикрити с борови иглички.
— Ти чуваш ли шума на вода? — попита ме Дена.
— Доста съм жаден — кимнах в отговор, — а също бих се и поизмил.
Без да кажем и дума, се отдалечихме от мястото на търсенето, като нито единият от двама ни не искаше да признае, че гори от нетърпение да се откаже, макар и двамата отлично да знаехме колко безсмислено беше онова, което правехме. Последвахме звука на течащата вода надолу по хълма, докато преминахме през гъста борова горичка и накрая стигнахме до един очарователен, дълбок и широк около шест метра поток.
От тази вода не се носеше миризмата на отпадни води от леярна, така че и двамата пихме и аз напълних бутилката си.
Знаех какво се разказваше в историите. Беше съвсем ясно какво се случваше, когато някоя млада двойка стигнеше до река.
Дена щеше да се изкъпе край пясъчния бряг до близката ела от другата страна на потока, скрита от чужди очи. Аз щях да се преместя на дискретно разстояние, но все пак достатъчно близо, за да можем да разговаряме.
После… _нещо_ щеше да се случи. Тя щеше да се подхлъзне и да навехне глезена си или да пореже крака си на остър камък и аз щях да бъда принуден да се втурна към нея. И тогава…
Но това не беше история за двама влюбени, които се срещат край реката. Така че аз наплисках лицето си с вода и смених ризата си с чиста зад едно дърво. Дена потопи главата си във водата, за да се охлади. Лъскавата й коса беше тъмна като мастило, докато я изстискваше с ръце.
След това седнахме върху един камък, пляскахме с крака във водата и се взаимно се наслаждавахме на компанията си, докато почивахме. Разделихме си една ябълка, като си я предавахме един на друг след всяка хапка, което много наподобяваше на целувка, ако никога преди това не си се целувал.
И след като няколко пъти внимателно я подканих, накрая Дена запя. Един куплет от „Ела да се измиеш в реката“ — куплет, който никога преди това не бях чувал и който заподозрях, че тя измисля в момента. Няма да го повторя сега, защото тя го изпя на мен, а не на вас. И тъй като това не е историята на двама млади влюбени, които се срещат край реката, той няма особено място тук и аз ще го запазя за себе си.
> 73.
> Гуци-гуц
Скоро след като ябълката беше изчезнала, Дена и аз извадихме крака от водата и се приготвихме да тръгваме. Обмислих дали да не си остана необут, защото за краката, които бяха свикнали да тичат боси по покривите на Тарбеан, нямаше никаква опасност да бъдат наранени и от най-твърдата горска почва. Но не исках да изглеждам нецивилизован, така че започнах да навличам чорапите си, макар да бяха влажни и студени от потта ми.
Завързвах си обувката, когато откъм гората, зад група масивни борове се чу слаб шум.
Протегнах се тихо и леко докоснах Дена по рамото, за да привлека вниманието й, след това сложих пръст на устата си.
„Какво?“, беззвучно изрекоха устните й.
Приближих се по-близо до нея, като стъпвах внимателно, за да вдигам възможно най-малко шум.
— Мисля, че чух нещо — прошепнах аз, като доближих главата си до нейната. — Ще отида да погледна.
— Как ли пък не — прошепна в отговор тя, а лицето й изглеждаше много бледо на сянката на боровете. — Точно така каза и Ясен, преди да си тръгне снощи. Проклета да съм, ако оставя и теб да ми изчезнеш.
Преди да успея да отговоря, откъм дърветата се дочу още шум от движение. Шумолене в храстите, острото пропукване на суха борова клонка. Когато шумовете станаха по-силни, успях да различа звука от нещо голямо, което дишаше тежко. След това се разнесе ниско, животинско грухтене.
Не беше човек. Не бяха и чандрианите. Облекчението, което изпитах, беше краткотрайно, когато дочух още едно грухтене, примесено със сумтене. Беше див глиган, най-вероятно тръгнал към реката.