— Застани зад мен — казах на Дена.
Повечето хора не осъзнават колко опасни са дивите глигани, особено наесен, когато мъжкарите се борят помежду си за надмощие. Симпатията нямаше да ми свърши работа. Нямах източник, нямах и връзка. Нямах дори и най-обикновена здрава тояга. Дали няколкото ми останали ябълки щяха да го разсеят?
Като сумтеше и пуфтеше, глиганът разблъска ниските увиснали клони на близкия бор и се появи. Вероятно тежеше два пъти повече от мен. Когато ни забеляза, той издаде силно гърлено грухтене. Вдигна глава и сбърчи нос, опитвайки се да улови миризмата ни.
— Не бягай или ще те подгони — тихо казах аз и бавно пристъпих пред Дена. Тъй като нямах нищо по-добро, извадих сгъваемия си нож и го отворих с палеца си.
— Просто отстъпи назад и влез в реката. Те не са добри плувци.
— Не мисля, че тя е опасна — каза Дена зад мен с нормален глас. — Изглежда по-скоро любопитна, отколкото ядосана. — Тя напра ви пауза. — Не че не оценявам благородните ти пориви.
Когато погледнах животното отново, видях, че Дена е права. Беше свиня, а не глиган и под слоя кал прозираше розовият цвят на домашно прасе, а не кафявата четина на диво. Отегчено, животното наведе глава и започна да рие със зурлата си между храстите под боровете.
Едва тогава осъзнах, че съм застанал в полуприклекнало положение, с протегната напред ръка, като някой борец. В другата си ръка държах жалкото си сгъваемо ножче, което беше толкова малко, че ми бяха необходими няколко разреза, за да разрежа дори по-голяма ябълка. Най-лошото беше, че бях обул само едната си обувка. Изглеждах нелепо — като Елодин в някой от най-лошите му дни.
Лицето ми пламна и осъзнах, че съм станал червен като захарно цвекло.
— Милостиви Техлу, чувствам се като идиот.
— Всъщност това доста ме ласкае — каза Дена. — Като изключим няколко по-скоро дразнещи позьорства в кръчмите, не знам друг да е скачал в моя защита преди.
— Да, разбира се — продължавах да държа погледа си наведен, докато обувах втория си чорап и обувка, защото бях твърде смутен, за да я погледна в очите. — Мечтата на всяко момиче е да бъде спасено от нечие домашно прасе.
— Говоря сериозно — каза тя.
Когато вдигнах поглед, видях, че е леко развеселена, но на лицето й нямаше подигравка.
— Изглеждаше… свиреп. Като вълк с настръхнала четина. — Тя спря и ме огледа. — Или лисица по-скоро. Много си рижав за вълк.
Поуспокоих се малко. Наежена лисица е по-добре от малоумен, полуобут идиот.
— Само дето държиш ножа не както трябва — сухо каза тя и кимна към ръката ми. — Ако наистина се бе опитал да намушкаш никого, щеше да го изпуснеш и да си отрежеш палеца. — Тя се протегна, хвана пръстите ми и леко ги мръдна. — Ако го държиш така, палецът ти ще остане цял. Недостатъкът е, че ще загубиш доста от подвижността на китката си.
— Май си участвала в много битки с нож? — смаях се аз.
— Не в толкова много, колкото си мислиш — каза тя със закачлива усмивка. — Това е поредната страница от оная изтъркана книга, която вие, мъжете, толкова обичате да използвате, за да ни ухажвате. — Тя раздразнено вдигна очи към небето. — Не мога да изброя мъжете, които са се опитвали да прелъстят целомъдрието ми, като ме научат как да го защитавам.
— Никога не съм те виждал да носиш нож. Защо?
— Защо да нося нож? Аз съм деликатно цвете и прочие. Жена, която се разхожда насам-натам с нож, очевидно си търси неприятности. — Тя бръкна дълбоко в джоба си и извади дълго, тънко парче метал, чието острие проблясваше. — Обаче жена, която _има_ нож в джоба си, е _подготвена_ за неприятностите. Общо взето, е по-лесно да изглеждаш безобиден. Като цяло това ти спестява неприятности.
Единствено фактът, че говореше толкова спокойно, помогна думите й да не ме стреснат. Ножът й не беше много по-голям от моя, но нейният не беше сгъваем. Беше обикновено парче метал с малко кожа, навита около дръжката. Очевидно не беше предназначен за ядене или други обичайни дейности около лагерния огън. Повече приличаше на онези остри като бръснач хирургически ножове, които използваха в Медика.
— Как държиш това в джоба си, без да се срежеш? — попитах я аз.
— Джобът ми е разрязан отстрани — Дена се завъртя, за да ми покаже. — Прикрепен е към крака ми. Точно затова е толкова плосък. Така че да не се вижда, че го нося. — Тя хвана кожената дръжка и вдигна ножа пред себе си, за да мога да виждам. — Ето така. Трябва да държиш палеца си върху плоската страна.
— Да не се опитваш да съблазниш добродетелността ми, като ме учиш как да я защитавам? — подкачих я аз.
— Все едно пък имаш някаква добродетелност — засмя се тя. — Опитвам се да те предпазя да не порежеш хубавите си ръце следващия път, когато трябва да спасиш момиче от някое прасе. — Тя килна глава встрани. — Като стана дума… знаеш ли, че когато си ядосан, очите ти…