— Да ти река, нема чудно у таъ работа — изсумтя той.
— Що тъй?
Шием се изплю встрани.
— Тия Маутхен съ баш говеда и хич не съ читави люде. — Той отново поклати глава. — Хич не припарвам до Барорхил, харно, дето старата ми вкара акъл в главатъ. Виж, Маутхен немът акъл.
Едва когато чух Шием да произнася името на мястото с тежкия си акцент, го разбрах правилно. Не беше Боро-рил — потока Боро. Беше Баро-хил, тоест Надгробната могила, казано постарому.
— Аз свинете не пускам да пасат там, па тея гламави нещастници си дигнаха къща на баира… — Той възмутено поклати глава.
— Немаше ли кой да ги спре? — подпита Дена.
— Маутхен акъл не зимат. — Свинарят издаде оскърбителен тук. — От грошове чиляк оглушава.
— Че кво му има, къща кат къща — възпротивих се аз. — Що па не?
— Чилякът щял щерка му да е у къща с харен изглед — съгласи се Шием. — Ма га купайш основите и найдеш кости и таквиз, па съ не спреш… Улави люде.
— Ма верно? — попита Дена с ужас.
Шием кимна и се наведе напред.
— Има и още. Оня копа, удря камъне. Да речеш да е спрял, ама не… — Той подсмръкна. — Зафаща да ги вади, че и още търси и ги туря у строежа!
— Че що да не? Нали са найдени камънете? — попитах аз.
Шием ме изгледа, сякаш бях малоумен.
— Че ти шъ си дигнеш ли къща от надгробни камъне? Шъ дадеш ли на щерка си дар, изкопан от гроб?
— Найдено е нещо, а? И какво? — подадох му бутилката.
— Ей го де, начи, тайното нещо — кисело отвърна Шием и отпи пак. — Копал, чилякът, копал, вадил камъне. Дорде не стигнал до стайче — запечатано и от камък. И ги заклел сите да си траят кво найдел вътре, че да бъдело изненада за сватбата.
— Пари ли, що ли? — попитах аз.
— Нема да съ пари — поклати глава той. — За пари Маутхен нема дъ си трай. Сигур е било… — Той отвори уста, затвори я, като търсеше подходящата дума — … как го викат онуй, дето го турят на полицата, да им се дивят сите гости?
Безпомощно свих рамене.
— Семейна ценност? — предположи Дена.
Шием сложи пръст отстрани на носа си и след това я посочи с усмивка.
— Туй ще да е. Таквоз лъскаво, да се чудят чиляците. Тоз Маутхен се гледа да се фука, мискинина.
— Демек никой не го знае що е? — попитах аз.
— Да има двама-трима да знаят — кимна Шием. — Маутхен и брат му, двамца от синовете, жената му май. Цялата им пасмина се дуеше за таз тайна, на сички разправяха.
Това поставяше всичко в нова светлина. Трябваше да се върна във фермата и да огледам пак.
— Видел ли си други люде по тез места днеска? — попита Дена. — Чичо ми се затри, тъ го дирим.
— Не е като да съм го видел — поклати глава Шием.
— Сърцето мъ свива за него — настоя тя.
— Нема да тъ лъжа, моме — рече той. — Има що да съ плашиш, ако е сам чилякът из тез лесове.
— Що, лоши люде ли бродят? — попитах го аз.
— Не квито мислиш. Аз се смъквам насам сал веднъж у годината, есенес. То си требе зарад фуража за свинете, ма не пъ чак толко. Чудни работи стават тъдява, хеле па на север. — Той погледна Дена и след това отново сведе глава към краката си, очевидно несигурен дали трябваше да продължи.
Точно такива неща ме интересуваха, затова махнах с ръка на думите му и се опитах да го предизвикам да говори.
— Не ни хортувай легенди, Шием.
Той се намръщи.
— Преди две нощи, га станах… — Той се поколеба и хвърли поглед към Дена — … по нужда, видех нещо да свети на север. Голема вълна син пламък. Колко клада да беше, ма блесна тъй, изведнъж. — Той щракна с пръсти. — После немаше нищо. И така — три пъти.
По гърба ми полазиха тръпки.
— Преди _две_ нощи? — попитах аз. — Сватбата беше едва снощи.
— Две нощи ти викам, нал тъй? Оттогаз карам се на юг. Хич не ща и да знам кво е било, дето струва син пламък нощем там горе.
— Истина ли, Шием. Син пламък?
— Да не съм некой лъжлив Рух, дет ти изкарва акъла за пенита, момко — очевидно раздразнен каза той. — Животът ми е минал по тез баири. Секи знай, че по камънака на север има нещо. Затуй чиляк не стъпва там.
— Нема ли ферми нататък? — попитах аз.
— По тея скали нема кво да гледаш, освен ако не садиш камъни — разпалено рече той. — Ти кво, ще речеш, че не моа да позная огън? Беше син, викам ти. На ей таквиз талази. — Той широко разтвори ръце. — Гаче ли си сипал спирт в огъня.
Оставих тази тема и насочих разговора в друга посока. Не след дълго Шием въздъхна дълбоко и се изправи на крака.
— Свинитата го опасоха туй място — каза той, вдигна тоягата си и я разтърси, така че грубата хлопка зазвъня силно.
Животните послушно дотичаха от всички посоки.
— Опа-а гуци! — извика той. — Гъц-гъц! Ай да ви изброя!
Увих остатъците от печеното прасе в парче зебло, а Дена отиде с бутилката до реката на няколко пъти и угаси огъня. Докато приключим с това, Шием вече беше събрал стадото си. То се оказа по-голямо, отколкото мислех. Повече от двайсетина едри свине майки, плюс младите прасенца и шопара със сив четинест гръб. Той ни махна набързо и си тръгна, без да каже и дума повече. Хлопката на тоягата му дрънчеше на всяка негова крачка, а свинете го следваха в разпръсната група.