— Е, това не беше кой знае колко умно — рече Дена.
— Трябваше да го притисна малко. Суеверните хора не обичат да говорят за нещата, от които се страхуват. Той се готвеше да замълчи, а аз трябваше да разбера какво е видял в гората.
— Можеше да го измъкна от него — настоя тя. — С мед по-лесно се ловят мухи, нали знаеш.
— Може би е така — признах аз, метнах торбата си на рамо и започнах да вървя. — Нали каза, че не можеш да говориш с тоя недодялан диалект.
— Имам ухо на имитатор — безучастно сви рамене тя. — Бързо научавам такива неща.
— Бая ма втрещи… — изплюх се ядосано. — Проклет да съм. Ще минат няколко дни, преди да се отърва от тоя говор. Като някоя жилка, заседнала между зъбите ми.
— Май трябва пак да тръгваме да търсим из храсталака. — Дена огледа унило околността. — Да намерим моя покровител и някои отговори за теб.
— Всъщност няма особен смисъл — казах аз.
— Знам, но не мога да се откажа, без поне да съм опитала.
— Не това имах предвид. Погледни… — Посочих мястото, където свинете бяха рили в пръстта и листата в търсене на някоя вкусна хапка. — Оставил е свинете да опасат навсякъде. Дори и да е имало следа, никога няма да успеем да я открием.
Тя пое дълбоко дъх и го изпусна с уморена въздишка.
— Остана ли нещо в бутилката? — изтощено попита. — Още ме боли главата.
— Какъв съм идиот — казах аз и се огледах. — Трябваше по-рано да ми кажеш. — Отидох до една млада бреза, отрязах няколко дълги ленти от кората й и ги отнесох на Дена. — Вътрешната страна на кората е добро болкоуспокояващо.
— Добре е човек да те има подръка. — Тя обели малко с нокътя си, сложи го в устата си и сбърчи нос. — Горчиво е.
— По това можеш да разбереш, че е истинско лекарство. Ако беше приятно на вкус, щеше да е бонбон.
— Не е ли такъв животът? — попита тя. — Искаме сладките неща, но имаме нужда от горчивите. — Усмихна се, докато го казваше, но само с устни. — Като стана дума за това, как да открия покровителя си? Отворена съм за предложения.
— Имам една идея — казах и метнах пътната си торба през рамо, — но първо трябва да се върнем до фермата. Има нещо, което искам да погледна още веднъж.
* * *
Върнахме се до билото на Бароу Хил и този път разбрах защо са го кръстили Надгробната могила. Беше осеян с издутини, макар че наблизо нямаше никакви други скали. Сега, когато специално ги търсех с поглед, нямаше как да ги пропусна.
— Какво искаш да погледнеш? — попита Дена. — Нали осъзнаваш, че ако се опиташ да влезеш в къщата, ще съм принудена да те задържа физически.
— Погледни къщата — отвърнах аз. — А сега погледни към скалата, която стърчи над дърветата зад нея — посочих й. — Скалите наоколо са тъмни…
— … а камъните на къщата са сиви — довърши тя.
Кимнах.
Тя продължи да ме гледа с очакване.
— И какво точно означава това? Както каза свинарят — те са намерили надгробни камъни.
— Тука няма надгробни могили — казах аз. — Хората във Винтас строят надгробни могили, където има такива традиции или в ниските блатисти места, където не могат да се копаят гробове. Сигурно сме на поне осемстотин километра разстояние от истинска надгробна могила.
Приближих се към фермата.
— Между другото, за построяването на надгробни могили не се използват камъни. А дори и да го направят, няма да използват дялани, готови камъни. Тези са били докарани някъде отдалече — прекарах ръка по гладките сиви камъни на стената, — защото някой е искал да построи нещо, което да издържи дълго време. Нещо солидно — обърнах се към Дена. — Мисля, че тук е погребана стара планинска крепост.
Дена се замисли за момент.
— Защо биха го нарекли Бароу Хил, ако не е имало истински надгробни могили?
— Вероятно защото хората наоколо никога не са виждали истински надгробни могили, а само са чували за тях в легендите. И когато са видели хълм с големи могили по него… — посочих хълмчетата със странна форма, — се е появило името Бароу Хил.
— Но това е затънтено място — тя се огледа безцелно — насред нищото…
— Сега е така. Но когато това е било построено? — махнах към една пролука сред дърветата на север от изгорялата ферма. — Ела тук за малко. Искам да погледна нещо друго.