— Ще те оставя да разсъждаваш върху огромната ми мъдрост, докато спя. Събуди ме, когато имаш нужда да разбереш нещо друго. — Дена се уви в одеялото ми и се сви с гръб към огъня.
Успях да остана буден само благодарение на усилие на волята. Денят ми беше дълъг и изтощителен. Бях яздил стотина километра и след това бях вървял пеш още десетина. Но Дена беше ранена и се нуждаеше повече от сън. Освен това исках да наблюдавам за всякакви други следи от син огън на север.
Такива нямаше. Поддържах огъня и разсеяно се чудех дали в Университета Уил и Сим са били обезпокоени от внезапното ми изчезване. А Аруил, Елкса Дал и Килвин? Щяха ли да се зачудят какво ми се беше случило? Трябваше да оставя бележка…
Нямаше как да разбера колко време беше минало, защото облаците все още скриваха звездите. Но вече бях слагал дърва в огъня шест-седем пъти, когато видях, че Дена се сепна и внезапно се събуди. Тя не се изправи веднага, но дишането й спря и видях как тъмните й очи лудо се въртят насам-натам, сякаш все още не можеше да осъзнае къде се намираше.
— Съжалявам — казах аз, най-вече за да й позволя да се съсредоточи върху нещо познато, — да не те събудих?
— Не, аз… не. — Тя се успокои и се изправи до седнало положение. — Изобщо не си ме събудил. Стига ми толкова сън. Искаш ли ти да поспиш? — Тя разтърка очи и ми хвърли поглед над огъня. — Глупав въпрос — изглеждаш ужасно. — Започна да отвива одеялото. Ето…
— Задръж го. Плащът ми върши достатъчно добра работа. — Вдигнах качулката и се излегнах в тревата.
— Какъв кавалер — леко ме подкачи тя и уви одеялото около раменете си.
Сложих ръка под главата си и заспах още докато се опитвах да измисля някой остроумен отговор.
* * *
Разбудих се от някакъв неясен сън, в който вървях по оживена улица, за да видя над себе си руменото лице на Дена, върху което играеха острите сенки, хвърляни от огъня. Като цяло това беше доста приятен начин да се събудиш.
Тъкмо се готвех да кажа нещо в тоя смисъл, когато тя допря пръст до устните си, което ми подейства влудяващо по много различни начини.
— Тихо — прошепна тя. — Ослушай се.
Седнах.
— Чуваш ли го? — попита ме тя след малко.
Наострих уши.
— Чувам само вятъра…
Тя поклати глава и ме прекъсна с махване на ръка.
— Там!
Сега вече го чух. В началото помислих, че е шум от падащи камъни, които се търкаляха надолу по хълма, но не беше това. Звукът не заглъхваше постепенно, както би трябвало да стане. По-скоро беше като шум от нещо, което влачеха нагоре по хълма. Широкото ни огнище беше пълно догоре с блещукащи въглени.
Точно в този миг чух нещо недалеч надолу по склона… Ако кажа, че съм чул звука на чупеща се клонка, ще ви излъжа. Когато човек, който се движи през гората, счупи клон, се чува кратък остър пукот. Това е така, защото клонът, който човек счупва по случайност, е малък и се счупва бързо.
Онова, което чух, не бяха чупещи се вейки. Беше продължителен пукащ звук — подобен на шума, който издава дебел колкото крак клон, когато е отчупен от дървото — _креек-керррка-кррааккк_.
След това, докато обръщах поглед към Дена, чух другия звук.
Как да го опиша?
Когато бях малък, майка ми ме заведе да видя една менажерия в Сенарим. Това беше единственият път, когато бях виждал лъв, и единственият път, в който бях чувал рева му. Другите деца в тълпата се уплашиха, но аз се засмях възхитено. Звукът беше толкова дълбок и нисък, че можех да почувствам как гърдите ми завибрираха от него. Това усещане много ми хареса и си го спомням и до ден-днешен.
Звукът, който чух близо до Требон, не беше лъвски рев, но го усетих по същия начин върху гърдите си. Беше сумтене, по-дълбоко и от рева на лъва. Повече приличаше на звука на гръмотевицата, който се чува в далечината.
Счупи се още един клон почти на билото на хълма. Погледнах в тази посока и видях някаква огромна форма, която се очертаваше неясно на светлината от огъня. Почувствах как земята под краката ми леко потрепери.
Дена се обърна към мен, очите й бяха разширени от паника.
Хванах я за ръката и се затичах към отсрещната страна на хълма. В началото Дена тичаше с мен, но после спря, когато видя накъде се бях насочил.
— Не бъди глупав — изсъска тя. — Ще си счупим вратовете, ако тичаме надолу в тъмното — тя се заозърта лудо наоколо, след това вдигна поглед към близките сиви камъни. — Качи ме там и след това аз ще те издърпам горе.