— Сим — раздразнено казах аз, — ако тя наистина се интересуваше от мен, щях да мога да я откривам по-често от веднъж месечно.
— Това е логична заблуда — нетърпеливо подчерта Сим, — лъжлива причина. Всичко, което това доказва, е, че не те бива да я откриваш или че тя не е лесна за намиране. Но не и че не я интересуваш.
— Всъщност — отбеляза Уилем, взел страната на Сим, — тъй като тя те открива по-често, изглежда, че вероятно прекарва доста време в това да те търси. Не е лесно да те открие човек. Това показва, че се интересува от теб.
Сетих се за бележката, която ми беше оставила, и за момент се замислих, че Сим може би беше прав. Усетих слаба надежда в гърдите си и си припомних нощта, в която лежахме върху сивия камък.
След това си спомних, че Дена онази нощ беше в делириум и не на себе си. Но също така си спомних как хвана ръката на Лентарен.
Помислих за красивия, заможен Лентарен и за безбройните други мъже, които имаха какво да й предложат.
Нещо повече от хубав баритон и мъжко перчене.
— Знаеш, че съм прав! — Симон махна косата от очите си и започна да се хили като хлапак. — Не можеш да го оспориш! Тя очевидно е оглупяла от любов по теб. А ти явно си голям глупак, та сте си лика-прилика.
Въздъхнах.
— Сим, щастлив съм, че тя е моя приятелка. Тя е възхитителен човек и аз се радвам, че мога да прекарвам известно време с нея. Това е всичко. — Насилих се да вложа в думите си подходящата доза весело безгрижие, та Сим да ми повярва и най-после да зареже тази тема.
Сим ме гледа известно време и след това сви рамене.
— Щом е така — рече той, размахал парчето пиле в ръка, — Фела непрекъснато говори за теб. Мисли, че си страхотен. Да не говорим за това, че й спаси живота. Почти съм сигурен, че с нея имаш шанс.
Свих рамене и продължих да наблюдавам фигурите, които вятърът правеше с пръските на фонтана.
— Знаеш ли, какво трябва да… — Сим спря насред изречението, погледът му се насочи към нещо зад мен и изражението на лицето му внезапно стана безизразно.
Обърнах се да видя какво гледа и видях, че калъфът е празен Лютнята ми беше изчезнала. Трескаво се заоглеждах, готов да скоча на крака и да започна да я търся. Но се оказа, че не беше нужно… На няколко стъпки от мен стоеше Амброуз с неколцина приятели. Той небрежно държеше лютнята ми в едната си ръка.
— О, милостиви Техлу! — промърмори зад гърба ми Симон и след това продължи с нормален глас: — Върни му я, Амброуз!
— Млъкни, е'лир! — рязко отвърна Амброуз. — Това не те засяга.
Изправих се, като не свалях очи от него и лютнята, която държеше. Мислех, че Амброуз е по-висок от мен, но когато станах, установих, че очите ни са на едно и също ниво. Той също изглеждаше леко изненадан от този факт.
— Дай ми я! — казах аз и протегнах ръка.
С изненада видях, че тя не трепери. Вътрешно обаче се тресях — от страх и от ярост.
В мен се опитваха да заговорят два гласа. Първият ридаеше: _Моля те, недей да й правиш нищо. Не отново. Недей да я чупиш. Моля те, върни ми я. Не я дръж за грифа по този начин._
Другият глас крещеше: _Мразя те! Мразя те! Мразя те!_ Сякаш плюеше кръв.
Пристъпих крачка напред.
— Дай ми я! — Гласът ми прозвуча странно в собствените ми уши — студен и равен.
Вътрешното ми треперене беше изчезнало.
За момент той спря, сварен неподготвен от нещо, което долови в гласа ми. Можех да усетя безпокойството му — не реагирах, както беше очаквал. Чух как Уилем и Симон зад мен затаиха дъх. Зад Амброуз приятелите му спряха, почувствали внезапна неувереност.
Амброуз се усмихна и повдигна вежди.
— Но аз написах песен за теб и тя има нужда от акомпанимент.
Той грубо сграбчи лютнята и удари с пръсти по струните, без да го е грижа за ритъм и мелодия. Когато запя, хората спряха и започнаха да го гледат:
P>
Живял нявга един смотаняк на име Квоте,
езикът му бил бърз и остър.
Магистрите го мислели за умник
и го наградили с камшик.
P$
Дотогава вече доста минувачи бяха спрели да гледат, като се хилеха и радваха на малкото представление на Амброуз. Окуражен, той направи широк поклон.
— Да запеем всички! — извика и вдигна ръце като диригента на някой оркестър, използвайки лютнята ми за пръчка.
Направих още една крачка напред.
— Върни ми я или ще те убия! — В този миг бях съвсем искрено убеден в думите си.
Отново настъпи тишина. Като видя, че не реагирах по начина, по който очакваше, Амброуз се престори на незаинтересован.
— Някои хора нямат чувство за хумор — въздъхна той. — Дръж!
Той ми подхвърли инструмента, но лютните не са направени, за да бъдат хвърляни. Тя се завъртя тромаво във въздуха и когато посегнах да я хвана, ръцете ми сграбчиха въздуха. За мен нямаше никакво значение дали Амброуз беше просто несръчен или го бе направил с преднамерена коварност. Лютнята ми се удари в паветата и се отърколи със звук на разцепено дърво.