— Първото ти предположение по` ми хареса, Реши — неловко призна Баст. — Три-четири скраела ще минат през този град като… като…
— Като нагорещен нож през масло?
— По-скоро като няколко нагорещени ножа през няколко десетки фермери — сухо отвърна Баст. — Тези хора няма да могат да се защитят. Обзалагам се, че в целия град няма да се съберат и шест меча. Не че мечове биха свършили много работа срещу скраелите.
Настана продължително мълчание, докато двамата обмислят положението. След известно време Баст се занамества неспокойно.
— Някакви новини?
— Не стигнахме до новините тази вечер — поклати глава Коте. — Картър обърка нещата, докато останалите все още си разказваха истории. Предполагам, че и това е нещо. Утре вечер ще се върнат. Това все пак ще ми осигури нещо за вършене. — Коте загреба с лъжицата от яхнията. — Трябваше да купя скраела от Картър — замислено добави той. — Парите щяха да му свършат добра работа, за да си вземе нов кон. Хората от цялата околност щяха да идват да видят скраела, а ние най-накрая щяхме да си намерим работа.
Баст му хвърли безмълвен и втрещен поглед.
Коте направи успокоителен жест с ръката, с която държеше лъжицата.
— Баст, шегувам се. — Той леко се усмихна. — И все пак би било хубаво да е истина.
— Но, Реши, определено не би било хубаво — натърти Баст. — „Хората от цялата околност щяха да идват да видят скраела“ — назидателно повтори той. — Как не.
— Би било добре за бизнеса — уточни Коте и мушна отново лъжицата в яхнията. — И за всичко останало.
Настъпи продължително мълчание. Коте стоеше смръщен и с отнесен поглед над паницата си.
— Сигурно се чувстваш ужасно тук, Баст — каза той накрая. — Трябва да си полудял от скука.
— В града има няколко младички булки — сви рамене Баст — и няколко дъщери. — Ухили се по детски. — Забавлявам се както мога.
— Това е добре, Баст. — Отново настъпи мълчание, Коте загреба нова, пълна догоре лъжица, предъвка храната и я глътна. — Знаеш ли, мислят го за демон.
— Може и така да е, Реши. — Баст сви рамене. — И може би е по-добре да мислят така.
— Знам. Всъщност ги окуражих в тази посока. Но знаеш добре какво означава това. — Той срещна погледа на Баст. — Ковачът ще върти оживена търговия през следващите няколко дни.
— Аха. — Баст се постара лицето му да остане безизразно.
Коте кимна.
— Няма да те обвинявам, ако решиш да си тръгнеш, Баст. Има по-добри места за пребиваване.
Лицето на Баст придоби възмутено изражение.
— Не мога да си тръгна, Реши. — Той отвори и затвори уста няколко пъти, търсейки подходящите думи. — Кой освен теб би могъл да ме обучава?
Коте се ухили и за момент лицето му издаде колко млад беше всъщност. Зад бръчките и кроткото изражение на гостилничар той изглеждаше не по-стар от тъмнокосия си другар.
— Кой ли наистина? — Той направи жест към вратата с лъжицата си. — Тогава си довърши четенето или ходи да се задяваш с нечия щерка. Сигурен съм, че ще намериш по-добри неща за правене от това да ме гледаш как ям.
— Всъщност…
— Махни се, Демоне! — И след това, както си беше с пълна уста, мина на темски със силен акцент: — _Техус антауса еха!_
Баст избухна в силен смях и направи неприличен жест с ръка.
Коте преглътна и отново смени езика:
— _Арои те деналейан!_
— Хайде сега — укори го Баст и усмивката му изчезна, — това е просто обидно.
— В името на земята и камъка, отказвам се от теб! — Коте потопи пръсти в чашата пред себе си и небрежно тръсна няколко капки по посока на Баст. — Пропъждам твоя чар!
— С ябълково вино? — Баст изглеждаше едновременно развеселен и раздразнен, докато се опитваше да махне капките течност от ризата си. — Моли се да не оставя петна.
Коте продължи да се храни.
— Ходи да я накиснеш. Ако положението стане безнадеждно, ти препоръчвам да се възползваш от многобройните формули на разтвори, налични в „Целум Тинтуре“. Мисля, че бяха в тринайсета глава.
— Много добре. — Баст се изправи и пристъпи към вратата със странната си, небрежна грациозност. — Повикай ме, ако се нуждаеш от нещо. — Той излезе и затвори вратата след себе си.
Коте ядеше бавно, като обра остатъка от яхнията със залък хляб. Докато се хранеше, поглеждаше през прозореца или по-скоро се опитваше, тъй като на фона на тъмнината отвън светлината от лампите на странноприемницата се отразяваше в стъклото като в огледало.
Очите му непрекъснато шареха из стаята. Камината беше изградена от същия черен камък като в долната стая. Беше разположена в средата на помещението — малък строителен подвиг, с който Коте доста се гордееше. Леглото беше малко, едва ли не койка, и при натиск ставаше ясно, че няма почти никакъв матрак.