Махнах одеялото от себе си и се изтърколих по-далеч от комина, който сега бе станал твърде горещ, само за да се събудя отново призори, този път целият треперещ от подгизналата ми от влага кожа. Чувствах се странно замаян и объркан. Отново се сгуших до комина и прекарах остатъка от деня в неспокойна и трескава дрямка, от която непрекъснато се будех.
Нямам спомен как съм успял да сляза от покрива — така както не бях на себе си от треската и почти осакатен. Не си спомням и как съм изминал разстоянието от близо километър през Талоус и Крейте. Само си спомням, че паднах по стълбите, които водеха към мазето на Трапис, като продължавах здраво да стискам кесията с парите си. Докато лежах на пода, изпотен и треперещ, чух шляпането на босите му крака по камъка.
— Какво, какво — нежно каза той, докато ме изправяше. — Тихо, тихо.
Трапис се грижеше за мен през дългите дни, в които треската не спираше. Той ме увиваше в одеяла, хранеше ме и когато треската не показа никакви признаци, че ще мине от само себе си, използва парите, които бях донесъл, за да ми купи лекарство с горчиво-сладък вкус. Гледаше лицето и ръцете ми да са влажни и хладни, като не спираше да мърмори своето търпеливо и нежно „Какво, какво. Тихо, тихо“, докато аз крещях, обезумял от безкрайните, трескави сънища за мъртвите ми родители, чандрианите и мъжа с празните очи.
* * *
Събудих се с бистър и свеж ум.
— Оооохрееее — високо каза Таний от леглото си, където беше вързан.
— Какво, какво. Тихо, тихо, Таний — рече Трапис, докато оставяше едно от бебетата и вземаше друго.
Детето се оглеждаше с тъмните си ококорени като на бухал очета, но изглежда, че не можеше само да държи главичката си изправена. В стаята беше тихо.
— Ооооооохрееее — повтори Таний.
Прокашлях се в опит да прочистя гърлото си.
— На пода до теб има чаша — каза Трапис, като галеше главата на бебето, която придържаше с ръката си.
— ОООООХ ООХРРРЕЕ ЕЕЕЕЕЕХХАА! — изрева Таний, като плачът му бе прекъсван от странни подобия на опити да си поеме въздух.
Звукът разтревожи останалите деца, които започнаха да се мятат върху леглата си.
По-голямото момче, което седеше в ъгъла, притисна ръце към главата си и застена. Започна да се люлее напред-назад, отначало леко, но после все по-силно и по-силно, докато накрая главата му се удари в камъните на стената.
Трапис беше до него, преди малкият да успее сериозно да се нарани. Прегърна люлеещото се момче.
— Тихо, тихо, Лони. Тихо, тихо. — Люлеенето на момчето се забави, но не спря напълно. — Таний, не е нужно да вдигаш целия този шум. — Гласът му беше сериозен, но не строг. — Защо създаваш неприятности? Така Лони може да се нарани.
— Ооррахее — тихо простена Таний.
Стори ми се, че в гласа му се усещаше нотка на разкаяние.
— Мисля, че иска да му разкажеш приказка — казах аз, изненадан, че съм проговорил.
— Аааа — каза Таний.
— Това ли искаш, Таний?
— Аааа.
За миг настъпи тишина.
— Не знам приказки — отвърна Трапис.
Таний упорито мълчеше.
_„Всеки знае приказка_ — помислих си аз. — _Всеки знае поне една.“_
— Оооооорее!
Трапис огледа утихналата стая, сякаш търсеше някакво извинение.
— Е — неохотно каза той, — мина доста време, откакто сме раз казвали приказка, нали? — Той погледна надолу към момчето и ръцете си. — Ти искаш ли приказка, Лони?
Лони енергично кимна, като почти удари бузата на Трапис с глава.
— Ще бъдеш ли така добър да поседиш сам, за да мога да разкажа приказка?
Лони почти незабавно спря да се люлее. Трапис полека отпусна ръцете си и отстъпи назад. След като известно време наблюдава, за да се увери, че момчето няма да се самонарани, той внимателно се върна при стола си.
— Е — тихо промърмори той на себе си и взе бебето, което преди малко бе оставил. — Имам ли приказка за вас? — много тихо каза той на детето с широко отворените очи. — Не. Не, нямам. Мога ли да си спомня някоя? Мисля, че се сещам за нещо по-добро.
Той дълго седя със замислено изражение на лицето си и тихо тананикаше на детето в ръцете си.
— Да, разбира се. — Трапис се поизправи върху стола си. — Готови ли сте?
* * *
Тази история е много стара. Отпреди раждането на който и да е от нас.
Дори преди раждането на бащите ни. Това се случило много отдавна.
Може би… Може би преди четиристотин години. Не, по-отдавна.
Вероятно преди хиляда години. А може би не чак толкова отдавна.
Лоши времена настъпили по света. Хората били гладни и болни. Имало глад и страшни чуми. Имало много войни и други лоши неща по онова време, защото нямало кой да спре всичко това.