Знаейки, че е преследван, Енканис стигнал до един велик град. Повелителят на демоните призовал силата си и превърнал града в развалини. Надявал се, че така ще забави Техлу и ще може да избяга, но Ходещият бог се спрял само колкото да определи свещеници, които да се погрижат за хората от разрушения град.
Енканис бягал в продължение на шест дни и разрушил шест велики града.
Но на седмия ден Техлу се доближил, преди Енканис да успее да събере силата си, и седмият град бил спасен. Ето защо седем е щастливо число и затова празнуваме на Каенин.
Сега вече Енканис бил притиснат и се съсредоточил изцяло върху това как да избяга. Но на осмия ден Техлу не спрял, за да се храни или да спи. И така в края на Фелинг Техлу хванал Енканис. Той скочил върху демона и го ударил с ковашкия си чук. Енканис паднал като камък, но чукът на Техлу се строшил и паднал на прашния път.
Техлу носил отпуснатото тяло на демона през цялата нощ и на сутринта на деветия ден стигнал до град Атур. Когато хората видели как Техлу носи безжизнения демон, те помислили, че Енканис е мъртъв. Но Техлу знаел, че това не може да стане толкова лесно. Никое обикновено острие или удар не биха могли да убият демона. Нямало и килия или решетка, която да може да го задържи.
Така че Техлу отнесъл Енканис при ковача. Поискал желязо и хората донесли всичкото, което имали. Макар че не бил почивал и не бил хапнал нито залък, Техлу продължил да работи през целия девети ден.
Докато десетима мъже задвижвали духалата, Техлу изковал великото колело от желязо.
Той работил през цялата нощ и когато първата светлина на десетото утро го докоснала, Техлу за последен път ударил колелото и то било завършено. Изковано изцяло от черно желязо, колелото се изправяло по-високо от човешки ръст. Имало шест спици, всяка от които била по-дебела от дръжка на чук, а пръстенът му бил широк колкото човешка ръка. Тежало колкото четирийсет мъже и било студено на пипане. Звукът от името му бил ужасен и никой не могъл да го произнесе.
Техлу събрал хората, които наблюдавали, и избрал измежду тях един свещеник. След това ги накарал да изкопаят голям ров в центъра на града, широк петнайсет стъпки и дълбок двайсет.
Когато слънцето изгряло, Техлу положил тялото на демона върху колелото. При първото докосване на желязото Енканис започнал да мърда в съня си. Но Техлу здраво го приковал към колелото, като стегнал брънките на веригата с удари на чук и ги направил по-здрави от всяка ключалка.
Тогава Техлу отстъпил назад и всички видели как Енканис се размърдал отново, сякаш смущаван от неприятен сън. След това той се разтърсил и се събудил напълно. Енканис опънал веригите си, тялото му се извило напред, докато ги дърпал. Там, където желязото докосвало кожата му, той усещал пробождането на ножове и игли, което било като изгарящата болка от измръзването или жиленето на стотици хапещи насекоми. Енканис се мятал върху колелото и започнал да вие, докато желязото го прогаряло, хапело и смразявало.
За Техлу този звук бил като нежна музика. Той легнал на земята до колелото и заспал дълбок сън, защото бил безкрайно уморен.
Когато се събудил, била вечерта на десетия ден. Енканис продължавал да е прикован към колелото, но вече не виел и не се мятал като уловено в капан животно. Техлу се навел и с голяма мъка повдигнал края на колелото и го подпрял върху едно дърво, което растяло наблизо. Веднага щом се доближил, Енканис го проклел на езици, които никой не знаел и чиито думи дращели и хапели.
— Ти сам си виновен за всичко — рекъл му Техлу.
Онази нощ имало празненство. Техлу изпратил мъжете да насекат дузина вечнозелени дървета и да ги използват за разпалването на клада на дъното на дълбокия ров, който били изкопали.
През цялата нощ хората от града танцували и пеели около горящия огън. Те знаели, че последният и най-опасният от всички демони на света бил хванат най-накрая.
И през цялата нощ Енканис висял на своето колело и ги наблюдавал, без да помръдва, като змия.
Когато дошло утрото на единайсетия ден, Техлу отишъл при Енканис за трети и последен път. Демонът изглеждал изтощен и само се оглеждал диво. Кожата му била бледна, а костите му прозирали през нея. Но силата му все още го обгръщала като тъмна мантия и криела лицето му в сенките си.
— Енканис — рекъл му Техлу — това е последната ти възможност да говориш. Направи го, защото зная, че е по силите ти.
— Господарю Техлу, аз не съм Енканис.