Намушка ме веднъж в бедрото, точно над коляното, преди да ударя ръката му в паветата и да счупя ножа. След това отново посини окото ми и ми счупи няколко ребра, преди да успея да го изритам точно между краката и да се освободя. Докато бързах да се отдалеча, той куцукаше след мен и крещеше, че ще ме убие за онова, което бях сторил.
Вярвах му. След като закърпих криво-ляво крака си, взех всичките си спестени пари и купих пет пинти дрег — евтин, противен алкохол, който беше толкова силен, че от него в устата излизаха пришки. След това докуцуках до Доковете и изчаках Пайк и приятелите му да ме забележат.
Не отне много време. Позволих им да ме следят в продължение на около километър покрай Сиймлинг Лейн и към Талоус. Придържах се към главните улици, защото знаех, че те няма да посмеят да ме нападнат посред бял ден, когато наоколо има хора.
Но веднага щом се стрелнах в една странична уличка, те побързаха да ме настигнат, подозирайки, че се опитвам да избягам. Обаче когато завиха зад ъгъла, там нямаше никой.
Пайк се сети да погледне нагоре точно когато от ръба на един нисък покрив излях върху него кофата с дрег. Успях да го намокря целия и да опръскам лицето и гърдите му. Пайк изкрещя, започна да търка очите си и падна на колене. Тогава аз драснах фосфорната кибритена клечка, която бях откраднал, и я хвърлих върху него, наблюдавайки яркия й пламък, докато падаше.
Изпълнен с чистата и неумолима омраза на едно дете, аз се надявах, че той ще избухне в пламъци. Не стана точно така, но той все пак се запали. Изкрещя отново и започна да се мята наоколо, докато приятелите му го налагаха в опити да го угасят. Докато бяха заети с това, аз се измъкнах.
Беше минала повече от година, през която не бях виждал Пайк. Той не се беше опитвал да ме открие, а аз стоях настрана от Доковете, като понякога се отклонявах с километри от пътя си само и само да не мина близо до тях. Това беше един вид примирие. Обаче не се съмнявах, че Пайк и приятелите му помнят как изглеждам и горят от желание да ми видят сметката, стига да ме мярнат.
След като премислих отново, реших, че е твърде опасно. Дори обещанието за безплатни истории и шансът да спечеля сребърен талант не заслужаваха нова среща с Пайк. Освен това коя история да поискам?
Този въпрос се въртеше в главата ми през следващите няколко дни. Коя история можех да поискам да бъде разказана? Блъснах се в един пристанищен работник и ми сложиха белезници, преди да успея да бръкна в джоба му. Коя история? Просих на ъгъла на улицата срещу храма на Техлу. Коя история? Откраднах три самуна хляб и отнесох два от тях на Трапис като подарък. Коя история?
След това, както си лежах на покрива в моето скривалище и тъкмо се унасях в сън, внезапно ми просветна. Ланре. Разбира се, можех да поискам от него да разкаже истинската история на Ланре. Историята, която баща ми беше…
Сърцето ми почти спря, когато изведнъж си спомних неща, за които бях избягвал да мисля в продължение на години — баща ми, който лениво дрънка на лютнята си, и до него във фургона майка ми, която пее. Инстинктивно започнах да се отдръпвам от тези спомени, по начина, по който човек дръпва ръката си, когато усети топлината на огъня.
Но с изненада установих, че в тези спомени имаше само мека болка, а не дълбоката мъка, която очаквах. Вместо нея усетих трепета на леко вълнение при мисълта да чуя историята, която баща ми се бе опитвал да открие. История, която самият той можеше да разкаже.
Въпреки това знаех, че ще е чиста лудост да се затичам към Доковете само заради тази история. Цялата неумолима практичност, на която Тарбеан ме беше научил през годините, ме караше да остана в своето познато кътче от света, където бях в безопасност…
* * *
Първото, което видях при влизането си в „Половин мачта“, беше Скарпи. Той седеше върху висок стол край бара — възрастен мъж с очи като диаманти и тяло като на дървено плашило. Беше слаб и жилав, с гъсти бели косми по ръцете, лицето и главата. Снежнобелият цвят на космите изпъкваше още повече на фона на тъмнокафявия тен на кожата му и го правеше да изглежда все едно беше покрит с пръски морска пяна.
В краката му имаше група от двайсетина деца, няколко от тях бяха на моята възраст, но по-голямата част — по-малки. Бяха странна смесица — от мърляви босоноги хлапаци като мен самия до сравнително добре облечени, чисти деца, които вероятно си имаха родители и домове.
Нито едно лице не ми изглеждаше познато, но не можех да бъда сигурен кой от тях може да се окаже приятел на Пайк. Намерих си място близо до вратата, с гръб към стената, и приклекнах.