Оцелелите от битката видели Ланре да се раздвижва и изпаднали в почуда. Треперливата надежда за мир, която всеки от тях пазел в сърцето си толкова дълго, пламнала като горещ пламък в гърдите им.
— Ланре и Лира! — изкрещели те и гласовете им били като гръмотевица. — Любовта на нашия крал е по-силна от смъртта! Гласът на нашата господарка го върна обратно! Заедно те победиха смъртта! Какво друго може да ни се случи, освен заедно да победим? Заедно ние можем само да победим!
И така войната продължила и това, че Ланре и Лира воювали един до друг, правело бъдещето да не изглежда толкова мрачно. Скоро всички научили историята за това как Ланре умрял и как любовта му и силата на Лира го върнали обратно. За пръв път откакто се помнели, хората можели да говорят открито за мир, без да ги смятат за глупаци или безумци.
Минали години. Враговете на империята станали малобройни и отчаяни и дори и най-циничните хора виждали, че краят на войната бързо наближава.
След това започнали да се разнасят слухове — че Лира била болна, че Лира била отвлечена или мъртва. Че Ланре напуснал империята, че бил полудял. Някои дори твърдели, че Ланре се самоубил и отишъл да търси жена си в земята на мъртвите. Имало безброй истории, но никой не знаел каква е истината.
Докато слуховете се разгорещявали, Ланре пристигнал в Мир Тариниел.
Той бил сам, носел своя сребърен меч и лека ризница от черни метални люспи. Бронята му била толкова по мярка, че изглеждала като втора кожа от сянка. Той я бил изработил от останките на звяра, който убил при Дросен Тор.
Ланре поискал Селитос да се срещне с него извън града. Селитос се съгласил, като се надявал да научи истината за неприятностите на Ланре и да му предложи приятелска утеха. Те често се съветвали един с друг, защото и двамата били владетели на своите народи.
Селитос бил чувал слуховете и се обезпокоил. Той се страхувал за здравето на Лира, но още повече се страхувал за Ланре. Селитос бил мъдър. Той знаел, че мъката може да сломи сърцето и че страстта е докарала много добри мъже до безумие.
Те вървели един до друг по планинските пътеки. Ланре вървял първи и те стигнали до едно високо място в планините, от което можели да погледнат далече над земята. Гордите кули на Мир Тариниел ярко блестели под последните лъчи на залязващото слънце.
След дълго мълчание Селитос рекъл:
— Чух ужасни слухове за жена ти.
Ланре не отвърнал нищо и от мълчанието му Селитос разбрал, че Лира е мъртва.
След още една продължителна пауза Селитос отново опитал да подхване разговор:
— Макар да не знам какво точно се е случило, Мир Тариниел ще те подкрепи и ще ти осигури всякаква приятелска помощ.
— Ти си ми дал достатъчно, стари приятелю. — Ланре се обърнал и сложил ръка на рамото на Селитос. — _Силанкси_, обвързвам те. В името на камъка, бъди неподвижен като камък. _Аерух_, заповядвам на въздуха да натежи като олово върху езика ти. _Селитос_, наричам те. Нека всички твои сили те напуснат, с изключение на зрението ти.
Селитос знаел, че в целия свят има само трима души, които можели да мерят сили в изкуството на имената — Алеф, Иакс и Лира. Ланре не притежавал дарбата на имената — силата му била в неговата десница. Опитът да обвърже Селитос с името му би бил толкова безполезен, колкото опита на някое хлапе да нападне войник с върбова пръчка.
Въпреки това силата на Ланре го притискала с голяма тежест като желязно менгеме. Той стоял неподвижен като камък и не можел да стори нищо друго, освен да се чуди как Ланре е придобил такава сила.
Объркан и отчаян, Селитос наблюдавал как нощта падала над планините. Изведнъж с ужас видял, че част от спускащия се мрак всъщност е огромна армия, която напредвала към Мир Тариниел.
Дори по-лошо — не се чувал предупредителният звън на камбаните. Селитос можел само да стои и да наблюдава как пълчищата тайно се промъкват все по-близо и по-близо.
Мир Тариниел бил опожарен и жителите му били изклани и колкото по-малко ви разкажа за това, толкова по-добре. Една нощ и един ден Селитос стоял безпомощно до Ланре и не можел да стори нищо друго, освен да гледа и слуша виковете на умиращите, звъна на желязото и пукота на трошащия се камък.
Когато зората на следващия ден докоснала почернелите кули на града, Селитос установил, че можел да се движи. Обърнал се към Ланре и този път взорът не му изневерил. Видял Ланре, обвит в дълбок мрак и с болна душа. Но Селитос все още усещал оковите на магията, които го обвързвали. Когато заговорил, в него се борели ярост и объркване.
— Какво стори, Ланре?
Ланре продължил да гледа към развалините на Мир Тариниел.