Раменете му се изгърбили сякаш под товара на огромна тежест.
— За добър човек ли ме смятаха, Селитос? — гласът му бил изпълнен с умора.
— Смятаха те за един от най-добрите измежду нас. Смятахме те за безукорен мъж.
— И все пак аз сторих това.
Селитос се насилил да погледне към разрушения си град.
— Да, стори го — съгласил се той. — Защо?
За момент Ланре замълчал.
— Моята жена е мъртва. До това ме доведоха лъжа и предателство, но за смъртта й съм виновен аз. — Той тежко преглътнал и загледал в далечината.
Селитос проследил погледа му. От височината на планините той видял стълбове черен дим, които се издигали от земята под него. Селитос почувствал с ужасяваща увереност, че Мир Тариниел не бил единственият разрушен град.
Съюзниците на Ланре посели разруха в последните бастиони на империята.
Ланре се обърнал.
— А аз _бях считан за един от най-добрите_. — Белязано от печал и отчаяние, лицето на Ланре било страшно за гледане. — Аз, когото считаха за мъдър и добър, сторих всичко това! — Той размахал ръце като обезумял. — Представи си какви нечестиви неща носят скрити в сърцата си онези мъже, които не са ми равни. — Ланре се обърнал към Мир Тариниел и лицето му се изпълнило с умиротворение. — Поне за тях всичко е свършило. Те са в безопасност. В безопасност от хилядите злини, които се срещат в живота. Далеч от мъката, предизвикана от несправедливата съдба.
— Далеч от радостта и чудото… — тихо отвърнал Селитос.
— Не съществува радост! — изкрещял Ланре със страшен глас.
Камъни се пръснали на парчета от силата на неговия глас и ехото го върнало обратно, режещ като нож.
— Всяка радост, която расте тук, е бързо задушавана от плевели. Аз не съм някакво чудовище, което разрушава, защото това му доставя извратено удоволствие. Засявам сол, защото изборът, който имаме, е между плевели и нищо.
Селитос не видял в очите му нищо друго освен празнота.
Селитос се навел и взел от земята нащърбено парче планински кристал с остър край.
— Ще ме убиеш с камък? — Ланре глухо се засмял. — Исках да ме разбереш, да знаеш, че не лудостта ме е накарала да сторя това, което направих.
— Ти не си безумец — признал Селитос. — Не виждам лудост в теб.
— Надявах се, че може би ти ще се присъединиш към онова, което се стремя да направя — изрекъл Ланре с отчаяно желание в гласа. — Този свят е като приятел със смъртоносна рана, на когото бързо даваш горчив цяр, който само облекчава болката му.
— Като разрушиш света? — тихо рекъл на себе си Селитос. — Ти не си луд, Ланре. Това, което те е завладяло, е по-лошо от лудостта. Аз не мога да те излекувам. — Той опипал острия като игла връх на камъка, който държал.
— Ще ме убиеш ли, за да ме излекуваш, стари приятелю? — отново диво и страшно се засмял Ланре и след това погледнал към Селитос с внезапна отчаяна надежда в празните си очи. — Ще го направиш ли? — попитал той. — Можеш ли да ме убиеш, стари приятелю?
Очите на Селитос се отворили и той погледнал своя приятел. Видял как почти обезумелият от мъка Ланре потърсил силата да върне Лира отново към живот. От любов към нея Ланре потърсил познание от място, където познанието трябва да бъде оставено на мира, и го получил на ужасна цена.
Но въпреки голямата мощ на силата, която спечелил с толкова труд, той не могъл да повика Лира обратно. Без нея животът за Ланре не бил нищо повече от тежест, а силата, която притежавал, лежала в мислите му като нагорещен нож. За да избяга от отчаянието и агонията, Ланре се самоубил в търсене на последното убежище на всички хора, които някога опитали да избягат от дверите на смъртта.
Но точно както в миналото любовта на Лира го върнала отвъд дверите на смъртта, така този път собствената сила на Ланре го накарала да се завърне от сладката забрава. Новоспечеленото му могъщество изгаряло тялото му отвътре и го принуждавало да живее.
Селитос погледнал към Ланре и разбрал всичко. Под силата на неговия взор тези неща изглеждали като тъмна тъкан във въздуха над треперещата форма на Ланре.
— Мога да те убия — казал Селитос и извърнал поглед от изражението на Ланре, в което се появила внезапна надежда — за час или за ден. Но ти ще се върнеш като желязо, издърпано от сив камък. Името ти изгаря от силата в теб. Аз не мога да го угася, защото това ще е все едно да опитам да ударя с камък луната.
Раменете на Ланре увиснали.
— Надявах се, че ще можеш — простичко отвърнал той. — Но знаех истината. Аз вече не съм онзи Ланре, когото ти познаваше. Сега имам ново и ужасно име. Аз съм Халиакс и няма врата, която да може да ме спре. Всичко е изгубено за мен — няма я Лира, не мога да избягам в сладостното спокойствие на съня, нито в блажената забрава — дори лудостта не може да ме стигне. Самата смърт е като отворена врата за моята сила. Не мога да избягам. Единствената ми надежда за забрава е всичко да изчезне и Алеу да падне безименна от небето. — И като казал това, Ланре скрил с ръце лицето си и тялото му се разтърсило от тихи, мъчителни ридания.