Селитос погледнал към земята под него и усетил малка искрица надежда. Шест стълба дим се издигали от земята долу. Нямало го вече Мир Тариниел и шест града били разрушени. Но това означавало, че имало надежда. Все още бил останал един град…
Въпреки всичко, което се било случило, Селитос погледнал към Ланре със състрадание и когато заговорил, гласът му бил изпълнен с тъга:
— Нищо друго ли не остава тогава? Няма ли никаква надежда? — Той сложил ръка върху рамото на Ланре. — В живота има сладост. Дори и след всичко това аз ще ти помогна да я потърсиш. Ако имаш желание да опиташ да го направиш.
— Не — отвърнал Ланре и се изправил в целия си ръст с величествено и скръбно лице. — Няма никаква сладост. Ще посея сол, за да не поникнат горчиви плевели.
— Съжалявам — рекъл Селитос и също се изправил.
След това заговорил със силен глас:
— Никога преди взора ми не е бил замъглен. Не успях да видя истината в сърцето ти. — Селитос си поел дълбоко дъх. — Никога повече няма да бъда измамен от собствените си очи…
Той вдигнал камъка и вкарал острия му връх в окото си. Викът му отекнал от скалите и той паднал задъхан на колене.
— Нека никога повече не бъда така сляп.
Настъпила пълна тишина и оковите на магията паднали от Селитос. Той хвърлил камъка в краката на Ланре и рекъл:
— Обвързвам те със силата на собствената си кръв. Бъди прокълнат от собственото си име.
Селитос изрекъл дългото име, което лежало в сърцето на Ланре, и при звука му слънцето потъмняло и вятър започнал да събаря камъни от планинския склон.
След това Селитос заговорил:
— На това те обричам. Нека лицето ти винаги бъде скрито в сянка, черна като съборените кули на моя многообичан Мир Тариниел.
— На това те обричам. Собственото ти име да бъде обърнато срещу теб и да не знаеш покой.
— На това обричам теб и всички, които те последват. Нека то да трае до края на света и Алеу падне безименна от небето.
Селитос гледал как мракът се събирал около Ланре. Скоро вече нищо не се различавало от красивите му черти, само лека следа от носа, устата и очите му. Всичко останало било в черна безформена сянка.
Тогава Селитос се изправил и рекъл:
— Победи ме веднъж с коварство, но никога повече няма да го направиш. Сега виждам по-добре от преди и силата ми се върна. Не мога да те убия, но мога да те отпратя от това място. Махай се! Сега ми е още по-противно да те гледам, като знам, че някога ти беше добър човек.
Още докато изговарял думите, те горчали в устата му. Ланре, с лице обвито от сянка, по-черна и от най-беззвездната нощ, бил издухан надалеч като дим от вятър.
След това Селитос навел глава и горещите му кървави сълзи се стичали върху земята.
* * *
Едва когато Скарпи спря да разказва, забелязах колко ме беше увлякла историята. Той наклони глава назад и пресуши остатъка от виното в глинената си чаша. Обърна я наопаки и я сложи върху тезгяха с глух звук, който прозвуча като финал.
Настъпи врява от въпроси, коментари, молби и благодарности от децата, които бяха стояли неподвижни като камък през цялото време, докато траеше разказът. Скарпи направи недоловим жест към кръчмаря, който постави пред него халба с бира, докато децата започнаха да се разотиват към улицата.
Изчаках, докато и последното от тях излезе, преди да се приближа към него. Той обърна към мен диамантено сините си очи и аз запелтечих:
— Благодаря ти. Исках да ти благодаря. Баща ми щеше много да хареса тази история. Тя е… — внезапно млъкнах. — Исках да ти дам това — извадих едно желязно половин пени. — Не знаех какво ще се случи, затова не платих. — Гласът ми звучеше дрезгаво. Вероятно бях изрекъл повече думи, отколкото казвах за цял месец.
Той се взря по-отблизо в мен.
— Ето правилата — каза той, отбелязвайки ги на възлестите си пръсти. — Първо: не говори, когато говоря аз. Второ: давай дребна монета, _ако_ имаш в повече. — Той погледна към половината пени на тезгяха.
Тъй като не исках да призная колко много се нуждая от парите, се зачудих какво друго да кажа.
— Знаеш ли много истории?
Той се усмихна и мрежата от бръчки, които насичаха лицето му, по някакъв начин се превърнаха в част от тази усмивка.
— Знам само една история. Но изглежда, че често малки части от нея се превръщат в отделни истории. — Той отпи от чашата си. — Всички те растат около нас. В именията на Кеалдим и в работилниците на Кеалдар, над Стормуол в голямото пясъчно море. В ниските каменни къщи на Адем, изпълнени с тихи разговори. И понякога… — Той отново се усмихна. — Понякога историята расте в мизерни долнопробни кръчми, край доковете на Тарбеан. — Блестящите му очи погледнаха дълбоко в мен, сякаш бях книга, която той можеше да прочете.