— Добрата история разказва истината — казах аз, повтаряйки нещо, което баща ми обичаше да казва просто за да запълни тишината.
Чувствах се странно отново да разговарям с някого — странно, но приятно.
— Предполагам, че тук има толкова истина, колкото и навсякъде другаде. Жалко, че светът може да е по-добър с малко по-малко истина и повече… — замълчах, защото не знаех от какво искам повече.
Погледнах надолу към ръцете си и ми се прииска да бяха по-чисти.
Той бутна монетата от половин пени към мен. Взех я и той се усмихна. Грубата му ръка се спусна леко върху рамото ми като птица, която каца.
— Всеки ден с изключение на Деня на скръбта. Горе-долу като удари шестата камбана.
Тръгнах да си вървя и след това спрях.
— Вярна ли е? Историята? — направих неопределен жест. — Онази част, която разказа днес?
— Всички истории са верни — отвърна Скарпи, — но тази наистина се е случила, ако това имаш предвид. — Той отпи още една дълга глътка, после са усмихна, а очите му игриво заблестяха. — Повече или по-малко. Трябва да бъдеш малко лъжец, за да разказваш историите по правилния начин. Прекалената истина обърква фактите. Прекалената честност те кара да звучиш неискрено.
— Баща ми казваше същото.
Веднага щом го споменах, в мен се надигна объркваща бъркотия от чувства. Едва когато видях как ме следваха очите на Скарпи, осъзнах, че нервно отстъпвам към изхода. Спрях и се насилих да се обърна и да тръгна с лице към вратата.
— Ще дойда, ако мога.
Чух усмивката в гласа му зад мен, когато каза:
— Знам.
> 27.
> Булото пада от очите му
Напуснах кръчмата с усмивка, нехаещ, че все още съм в опасност в района на Доковете. Радостта ми се дължеше на това, че скоро щях да мога да чуя нова история. От дълго време не бях очаквал с нетърпение нещо да се случи. Върнах се обратно на своя уличен ъгъл и си изгубих три часа в просене, като усилията ми бяха възнаградени само с една тънка спечелена шайба.
Дори и това не развали доброто ми настроение. На следващия лен беше Денят на скръбта, но след това отново щеше да има истории!
Обаче, както си седях, изведнъж почувствах да ме побиват неприятни тръпки. Сякаш забравеното усещане наруши редкия момент на щастие, на който се наслаждавах. Опитах се да не му обръщам внимание, но то остана в мен през целия ден и на следващия също — като комар, който дори не можех да видя, камо ли да смачкам. До края на деня бях сигурен, че пропускам нещо. Нещо, свързано с историята, която Скарпи беше разказал.
Без съмнение за вас ще е лесно да го забележите, когато чуете историята по подредения начин, по който ви я разказах. Но имайте предвид, че близо три години аз бях живял като животно в Тарбеан.
Някои части от съзнанието ми все още бяха в спящо състояние, а мъчителните ми спомени събираха прах зад вратите на забравата. Бях свикнал да ги избягвам по същия начин, по който сакатият прехвърля теглото си върху здравия крак.
Късметът ми се усмихна на следващия ден и аз успях да открадна вързоп парцали от задната част на една каруца и да ги продам на вехтошар за четири железни пенита. Тъй като бях твърде гладен, за да се безпокоя за утрешния ден, си купих дебел резен сирене и топла наденица, после и един цял самун пресен хляб и топла ябълкова пита. Накрая, за глезотия, отидох до задната врата на близката странноприемница и изхарчих последното си пени за халба силна бира.
Седнах на стъпалата на пекарната от другата страна на улицата и наблюдавах хората, които влизат и излизат, като същевременно се наслаждавах на най-доброто си ядене от месеци. Скоро полумракът се сгъсти в мрак и главата ми се замая приятно от бирата. Но докато храната слягаше в стомаха ми, неприятното усещане се завърна дори по-силно от преди. Намръщих се, раздразнен, че това разваля иначе съвършения ден, който бях прекарал.
Нощта ставаше все по-тъмна, докато накрая странноприемницата от отсрещната страна на улицата цялата се обля в светлина. Няколко жени се навъртаха край вратата. Шепнеха с нисък глас на мъжете, които минаваха край тях, и ги поглеждаха многозначително.
Допих остатъка от бирата и се готвех да пресека улицата и да върна халбата, когато забелязах да се доближава примигващата светлина на факла. Погледнах към улицата, видях ясно различимия сив цвят на свещеник на техлините и реших да изчакам, докато отмине.