Имитаторът

Джефри Дивър Имитаторът

На моя тексаски екип: Дан, Елън, Уайът, Бриджит, Ингрид, Ерик и моите любими селски момичета Брин, Сабрина и Ший

„Видях ангел в мрамора и дялах, докато го освободих.“

Микеланджело

Първа част Маркиране Събота, 13 март

Първа глава

— Безопасно ли е?

Той се замисли за момент.

— Безопасно? Защо да не е безопасно?

— Само питам. Доста е пусто.

Жената огледа мрачното мизерно фоайе. Подът беше постлан със стар балатум, толкова износен, че изглеждаше нарочно търкан с шкурка. Стояха сами пред асансьора. Сградата беше като петно в сърцето на Диамантения квартал в центъра на Манхатън. Понеже беше събота, еврейският Шабат, много магазини и офиси бяха затворени. Мартенският вятър съскаше и стенеше.

Уилям, нейният годеник, каза:

— Мисля, че ще оцелеем. Най-много да видим някой призрак.

Тя се усмихна напрегнато.

„Безлюдно, наистина — помисли си Уилям. — И мрачно.“ Типична манхатънска сграда, строена през… кой знае кога? Трийсетте? Четирийсетте? Но едва ли беше опасна.

Макар да не изглеждаше и особено функционална. Къде беше този асансьор? По дяволите!

— Не се притеснявай — успокои я Уилям. — Тук не е Южен Бронкс.

— Ти никога не си бил в Южен Бронкс — отбеляза Ана.

— Бил съм на мач на „Янките“.

Веднъж беше пътувал през Южен Бронкс; а после редовно в продължение на няколко години — но за този втори случай реши да не споменава.

Зад масивната метална врата се чу тракане на зъбни колела и скърцане на макари. Саундтрак от механични писъци и стенания.

Асансьорът. Това вече звучеше опасно. Но да накара Ана да изкачи три етажа по стълбите? Абсурд. Годеницата му — мускулеста, руса и наперена — поддържаше отлична форма благодарение на фитнес клуба и очарователната си мания постоянно да следи физиологичните си показатели на яркочервения спортен часовник „Фитбит“. Тя нямаше нищо против физическото натоварване. Не, проблемът, както бе обяснила един ден с прелестния си дяволит маниер, беше в това, че момичетата просто не се катерят по стълбите в сгради като тази.

Даже при посещения по радостен повод.

Практичността пак проговори — за пореден път:

— Сигурен ли си, че това е добра идея, Били?

Той беше подготвен:

— Разбира се, че е добра.

— Много е скъпо!

Вярно, скъпо беше. Но Уилям беше проучил всичко и знаеше, че получава гарантирано качество за своите шестнайсет хиляди долара. Камъкът, който господин Пател щеше да монтира на халката от бяло злато за изящния пръст на Ана, беше 1,5-каратов диамант с шлифовка „принцес“ и цвят F, което означаваше почти безцветен, много близо до идеалното D. Беше оценен на почти безупречен — IF, тоест имаше съвсем незначителни недостатъци („включения“, както ги нарече господин Пател), забележими само за специалист, и то под голямо увеличение. Не беше безупречен, нито много голям, но бе прекрасно парче чист въглерод, което, погледнато през лупата на господин Пател, те караше да затаиш дъх.

И най-важното — Ана го обожаваше.

Уилям едва се сдържа да не каже: „Човек се жени веднъж в живота“. Но, слава тебе, Господи, замълча навреме. Защото, макар да беше вярно в нейния случай, не беше в неговия. Ана не възразяваше срещу миналото, или поне не показваше, че възразява, но по-добре беше да не повдига тази тема (затова и Уилям предпочиташе да не споменава за петте години ежедневно пътуване до Уестчестър и обратно).

Къде, по дяволите, се бавеше този асансьор?

Уилям Слоун отново натисна копчето, въпреки че то вече светеше. Двамата се засмяха на това безсмислено действие.

Зад тях вратата към улицата се отвори и влезе някакъв мъж. Отначало се видя като сянка, осветен в гръб през зацапаното стъкло. Уилям изпита моментно безпокойство.

Безопасно ли е?…

Може би прибърза с успокоенията преди малко. Само след десет минути двамата с Ана щяха да излязат от тук с цяло състояние на пръста й. Той се огледа и с безпокойство установи, че никъде няма охранителни камери.

Мъжът обаче се приближи, усмихна се любезно и кимна за поздрав, после отново вдигна телефона си и продължи да си чете съобщенията. Имаше бледа кожа, носеше тъмно яке и плетена шапка, а в ръката, с която държеше телефона, стискаше платнени ръкавици — все необходими аксесоари за този необичайно студен мартенски ден. В другата ръка носеше дипломатическо куфарче. Сигурно работеше в сградата… или може би и той идваше да избира годежен пръстен при Пател. Не изглеждаше опасен. Все пак Уилям — също запален по фитнеса — беше в отлична форма и можеше лесно да се справи с човек с такова телосложение. Това в рамките на фантазията, разбира се, но не си ли фантазира всеки мъж такива неща от време на време?