Сакс попълни данните за съхраняване на улики на картончетата, прикрепени към всяко хартиено или найлоново пликче с веществени доказателства.
Дотук добре. Сега идваше трудната част.
Беше оставила труповете за накрая.
Защото, ако не се налагаше да се обработят първи, обикновено винаги оставаха за десерт.
Сцената, която грабна вниманието й веднага и още я караше да се вълнува, бяха пръстите на младите мъж и жена, чиито гърла бяха прерязани. Ръцете им бяха вързани отзад, но двамата бяха успели да се притиснат един до друг — вероятно малко преди края — и да сключат пръсти. Бяха се гърчили от болка, но пръстите им оставаха преплетени. В предсмъртната си агония бяха намерили малко утеха в допира на любимия човек. Поне така се надяваше Сакс. Тя бе работила като патрулиращ полицай, а след това дълги години като детектив в „Тежки престъпления“. Сърцето й беше претръпнало за такива сцени — професията го изискваше. Но такива дребни детайли все още бяха способни да я разчувстват, независимо че успяваше да сдържи сълзите си. При някои нейни колеги този момент никога не идваше. Тя смяташе, че благодарение на тази своя способност е станала по-добър полицай.
Собственикът на магазина, Джатин Пател, също бе с прерязано гърло. Имаше обаче една разлика — убиецът го беше измъчвал. Съдебният лекар, една стройна азиатка, бе посочила порязванията по ръцете, ухото и лицето. Имаше и следи от удари с пистолет. Всички рани бяха нанесени преди настъпването на смъртта.
Никоя от жертвите не изглеждаше да е била ограбена, въпреки че нито у бижутера, нито другаде в магазина бе намерен телефон. Обичайните предмети, които крадецът взема в такива случаи, не бяха пипнати: портфейли, дамска чантичка, бижута, пари. Сакс снима трите трупа от всички ъгли, взе проби за влакна и други микроследи, а също и от косата — за ДНК анализ. Събра частици изпод ноктите, въпреки че не изглеждаше нито една от жертвите да се е борила с извършителя. Огледа под ултравиолетова светлина кожата около китките, вързани с кабел, за пръстови отпечатъци, но не откри. Не беше очаквала да намери: навсякъде на местопрестъплението имаше толкова много отпечатъци от платнени ръкавици, включително кървави, че тя бе почти сигурна, че извършителят не е оставил свои.
— Може ли за момент? — чу се глас от офиса.
Сакс отиде до вратата.
— Няма твърд диск — каза специалистът по електронни улики, чийто корем поставяше на изпитание ципа на гащеризона. — Взел го е. И няма резервен.
— Той… как го е извадил?
— Сигурно си е носил инструменти. Лесно е — една кръстата отвертка е достатъчна.
Тя му благодари и излезе в коридора. Кимна на съдебната лекарка, която чакаше търпеливо и се занимаваше с телефона си.
— Можете да ги вземате — каза Сакс.
Жената кимна и се обади по радиостанцията на колегите си в колата. Щяха да донесат носилки и чували и да транспортират труповете в моргата за пълна аутопсия.
— Детектив? — Един млад, добре сложен униформен полицай от местния участък се приближи от асансьора. Спря малко преди вратата.
— Свърших с огледа, Алварес. Чисто е. Какво намерихте?
Алварес и колежката му, афроамериканка, наближаваща трийсетте, се бяха разделили, за да обиколят района в търсене на свидетели или улики, които престъпникът можеше да е оставил при идването си или оттеглянето си от местопрестъплението. Търсенето на очевидци едва ли беше особено плодотворно, досети се Сакс. Много от офисите в сградата бяха празни. Навсякъде се виждаха надписи „Дава се под наем“. Освен това беше почивен ден — Шабат — и другите фирми на етажа бяха затворени.
— Три офиса на втория етаж и два на етажа над нас са отворени — каза Алварес. — Двама души чули гърмеж между 12:30 и 12:45, но помислили, че е от ауспух на улицата или от някой строеж. Никой друг не е видял или чул нищо.
Може би казваха истината, макар че Сакс бе малко скептична. Престъплението беше станало около обяд. Служителите, влизащи или излизащи от сградата, лесно можеха да са видели престъпника, но в такива случаи беше обичайно очевидците да получават временна глухота — и слепота — от тази болест, известна като инстинкт за самосъхранение.