Един нюйоркски детектив, който им се беше обадил, твърдеше уверено, че свидетелят е в автобуса. Компютърният им отдел бил засякъл телефона му и направил някаква техническа врътка, та джипиесът на апарата да продължава да работи и да сигнализира местоположението му, като същевременно всички входящи и изходящи обаждания били блокирани, за да не може никой да го предупреди. На дисплея му би трябвало да се изписва съобщение „Извън обхват“. Свидетелят сигурно щеше да заподозре нещо след известно време. Но тогава щеше да е късно, защото сега Бойл бе по следите му.
Той светна с фарове на автобуса, който пътуваше за Индианаполис. Там според билета свидетелят, някой си Вимал Лахори, щеше да се прехвърли на автобус за Сейнт Луис. И така нататък до Лос Анджелис. Знаеха маршрута му, защото бяха засекли телефона му на автогарата „Порт Оторити“ в Ню Йорк. После бяха прегледали записите от камери на гишетата за билети и бяха видели, че младеж, приличащ на Вимал, си купува такъв билет.
Само дето сега нямаше да стигне по-далеч от местния арест, на петнайсет километра от тук. За собствената му безопасност. Убиецът — Обещаващия — знаеше за него и вече бе убил един свидетел, но полицай Бойл оценяваше вероятността престъпникът да дойде толкова далеч навътре в страната на минимална.
Автобусът отби встрани и Бойл слезе от колата си. Той носеше стандартната униформа на щатски полицай: тъмен панталон, сива риза, черна вратовръзка. Сложи си сивата униформена шапка с каишка под брадичката и се приближи към автобуса.
Вратата се отвори със свистене.
Бойл бързо огледа пътниците. Нямаше някой, който да изглежда опасен. Не че очакваше да има.
— Търся един човек, който пътува при вас — каза тихо на шофьора, слаб чернокож, на чието лице личеше безпокойство.
Нюйоркските колеги бяха решили да не предупреждават водача предварително: не знаеха как ще реагира и се опасяваха, че момчето ще забележи промяната в поведението му, ще скочи от автобуса и ще избяга.
— Не е въоръжен. Няма да има проблеми — добави Бойл.
— Добре. Действайте както намерите за добре.
Поне нюйоркският детектив, мъж с груб глас, беше казал, че младежът не е въоръжен. Свидетелите на престъпление обикновено не са опасни, но някои може да са. Този младеж, изглежда, попадаше в категорията на безобидните. Освен това беше индиец, а според ограничения опит на Бойл хората с такъв произход нямаха навика да ходят тежковъоръжени.
Бойл бе запомнил снимката на Вимал и тръгна между седалките и заоглежда лицата на пътниците. Тероризъм — щяха да си помислят всички, разбира се. Бомба в автобуса. Някой щеше да размаха пистолет и да се взриви в името на Аллах или просто ей така.
Бойл кимаше, когато някой му се усмихнеше, и отговаряше на въпроси от сорта на „Какво става?“ и „Има ли проблем?“ с уклончивото „Няма да ви бавя“.
Но, по дяволите. Момчето не беше в автобуса. Имаше няколко по-мургави мъже, но всичките бяха много по-възрастни и изглеждаха латиноамериканци, а не индийци.
Той се върна в предната част на автобуса и се обади на детектива в Ню Йорк.
— Ало? — отвърна Лон Селито.
Непрофесионално. Но все пак това бяха нюйоркчани, съвсем друга порода хора.
В името на добрия пример щатският полицай се представи по устав:
— Господин лейтенант, тук полицай Джей-Ти Бойл. В автобуса съм и огледах всички пътници. Не видях вашия човек.
— А проверихте ли…
— Проверих и тоалетната, тъй вярно.
— Питахте ли водача дали някой е слязъл някъде?
Бойл се подвоуми. Обърна се към шофьора и му зададе въпроса.
— Не, никой не е слизал.
— Не, господин лейтенант, никой не е слизал — повтори Бойл. После добави: — Господин лейтенант, а можете ли да го наберете?
— Какво?
— Да наберете телефона на момчето?
— О. Хъм. Добра идея. Момент.
Чуха се няколко изщраквания, после Селито каза:
— Свързвам ви с нашия човек в компютърния отдел, който го следи. Полицай? Говорите с детектив Сарнек.
— Ехо — обади се друг глас.
Бойл чу силен рокендрол. Тези нюйоркчани бяха невъзможни.