Райм прочете всичко още веднъж.
— Какво има, Линкълн?
Толкова ли беше прозрачен? Райм бе смаян от това, което откри.
Такъв провал? Поне можеше да бъде благодарен на адвоката на Ел Алкон, че се обърна към него и повдигна въпроса за фалшифицираните доказателства. Ако не беше топчестият, спокойно говорещ мексиканец, нарушенията никога нямаше да излязат наяве.
— Има ли проблем? — настоя Пуласки.
— Не, не. Ти си съкровище, Новобранец.
— Подиграваш ми се.
— Не, сериозно говоря. Тонът ми невинаги отразява истинските ми чувства. Това е качество, от което всички трябва да се пазим.
— Добре. Приемам. Кажи сега какво има. Ще имам ли проблеми заради това?
— Какви проблеми може да имаш, когато мисията ти служи на по-висша кауза?
Пуласки направи гримаса.
— Знаеш ли, Линкълн, баща ми винаги казваше, че не можеш да имаш доверите на човек, който отговаря на въпроса ти с въпрос.
Четирийсет и втора глава
— Ханк, има проблем.
Човекът, който изрече тези думи — строен, младолик помощник-прокурор — не прозвуча твърде разтревожено. Затова Хенри Бишоп, главен федерален прокурор на Източния окръг на Ню Йорк, запази доброто си настроение. Делото срещу Ел Алкон вървеше добре. Бяха свършили подготвителната работа и скоро щяха да преминат към солидните доказателства от криминалистичните експертизи.
Самият Бишоп също бе висок и строен мъж, макар че заради ръста си изглеждаше по-хилав, отколкото беше в действителност. Рус, гладко избръснат, той тренираше ежедневно във фитнеса и под костюма му „Брукс Брадърс“ се криеха яки мускули. Той отбеляза нещо в един списък — в който още много неща чакаха да бъдат зачеркнати — и вдигна очи.
— Да?
Лари Добс — когото Бишоп смяташе за свой главен помощник — продължи:
— Току-що получих обаждане от ПЕРТ.
Това бе отделът за криминалистика на ФБР.
— Чакай да уточним — каза Бишоп с хладен глас. — Това законно ли е?
— Да.
— Добре. Сега конкретно. — Бишоп седеше в кабинета си с изглед към Бруклин. На хоризонта се виждаше мараня. Дим от пожарите след земетресението, което бе станало наблизо. Прокурорът бе усетил труса в кабинета си.
Младият, закопчан до яката помощник-прокурор каза:
— Един униформен служител от Нюйоркската полиция е ходил да разпитва за случая.
— За нашия случай?
— Да — потвърди Добс.
— По-конкретно случая „Ел Алкон“, нали?
— Извинявай, Ханк. За случая „Ел Алкон“.
— Не „случая“. Има много „случаи“.
Добс, застанал от другата страна на масивното бюро, се поправи:
— „Ел Алкон“.
Бишоп измърмори замислено:
— Служител от Нюйоркската полиция. Задавал въпроси. Хъм.
Разследването срещу Ел Алкон включваше федерални и щатски престъпления, но Нюйоркската полиция бе отстъпила случая на федералните. Да, след като Бишоп постигнеше присъда срещу него, наркобаронът щеше да бъде съден и по наказателния кодекс на щата. Но тези обвинения щяха да бъдат черешката на тортата и до голяма степен безсмислени, тъй като мексиканецът никога нямаше да излезе от федералния затвор, за да излежи присъдата си в щатския. За какво тогава беше този интерес от Полицейското управление на Ню Йорк? Случаят „Ел Алкон“ не засягаше градската полиция.
Добс продължи:
— Униформеният влязъл в хранилището. Знаел всички кодове, номерата на делата, познавал хора в архива. Поискал да види доказателствените материали. Охраната му дала да види всичко, „защото бил с униформа и знаел всичко за случая“.
— Казваш „охраната“. Интересен избор на дума. Вече търсим виновен, а?
Добс бавно се залюля напред-назад. Хилавото му тяло кипеше от енергия.
— Просто ми хрумна. Охраната пуска униформен полицай, чието име не е в официалния дневник, и му показва всички материали. Цъ-цъ.
Да не повярваш. Бишоп попита:
— Кой е бил охрана? Някой специален агент?
— Не. От цивилните. От Министерството на правосъдието.
— Аха, добре. Може да падат глави. И ще падат. Но, моля, продължавай нататък.