Родителите на Адила не знаеха, че тя излиза с Вимал, но тя беше близка със своята по-малка сестра и тримата бяха ходили няколко пъти заедно на кино и да хапнат набързо. По-добре беше без свидетели.
На работната маса Вимал забеляза телефона, ключовете и портфейла на Адила. Това му даде идея. Можеше да вземе колата й назаем и да отиде до някое предградие, където има гара, Уестчестър например. Щеше да я остави там. Адила можеше да отиде с влака да си я прибере. А Вимал щеше да купи билет до Олбъни и там да се прехвърли на друг влак, за да продължи на запад.
Прибра ключовете в джоба си. Тя щеше да разбере.
Вимал спря. Чу бръмчене на кола отвън, после свирене на спирачки. Двигателят замлъкна. Вимал погледна навън, но не видя колата.
Едва ли имаше опасност. Сигурно беше някой съсед. Той отново си каза, че вероятността убиецът да намери дома на Адила е нищожно малка.
Облегна се на масата и зачака своята Жулиета да се върне.
Четирийсет и шеста глава
Какво време само.
Докато се качваше по задното стълбище в къщата, Адила си мислеше, че може да разбере желанието на Вимал да избяга от баща си. Нейният — както бе казала — понякога също командваше прекалено много. Може да звучи странно, но в тяхното уж патриархално семейство, майката бе по-властният родител. (Обратно на семейството на Вимал.) След като се дипломираше, Адила щеше да търси стаж и ординатура далече от обсега на майка си.
Но не твърде далеч. Може би в Кънектикът (обожаваше есенните листа). Може би в Лонг Айлънд.
Но не по-далеч.
Калифорния ли? Не, разбира се.
И за Вимал също не беше добре. Но тя предполагаше, че няма нищо лошо да го остави да замине сега, да поживее на Западното крайбрежие за известно време. Докато хванат онзи психопат.
Тя надникна в хола и видя Талия на дивана. Десетгодишното момиченце носеше тениска „Финиъс и Фърб“ и дънки. Адила се усмихна сама на себе си. Какво дете на нашето време! Момиченцето пишеше текстови съобщения на същия телефон, който дънеше музика в огромните розови слушалки на главата й, и гледаше разсеяно анимационен филм по канала „Дисни“ на изключен звук.
Адила се качи на втория етаж, влезе в стаята си и погледна един плакат на стената: периодичната таблица на химичните елементи, всеки от които бе представен с различен японски герой, от Моряк Луна за водорода до Вегета за унунокция. Беше го направила сама, вдъхновена от подобен, който бе видяла в интернет. Тя се усмихна развеселено, когато си спомни споровете с майка си, когато в средните класове на гимназията искаше да закачи други плакати на стените: момчешки състави. Макар че момчетата на тях не я интересуваха и тя не слушаше музиката им. Правеше го в знак на протест.
„Колко зряло от моя страна“ — помисли си.
Извади чековата си книжка от една папка и седна за момент. Адила имаше прилична банкова сметка. Бе работила на няколко места още като гимназистка и въпреки че следването й беше безбожно скъпо, студентският й кредит покриваше по-голямата част („денят на равносметката“ беше чак след няколко години). Тя погледна баланса си. Въздъхна. Написа на Вимал чек за две хиляди долара.
Скъса го от книжката; шумът прозвуча странно и обезпокоително, като нещо хирургично. Спомни си раната на Вимал и как той отказа да отиде в болница.
Пак въздишка.
Слезе в кухнята и точно когато се насочваше към задната врата, чу познато щракване.
Отварянето на главната врата.
О, не! Сигурно майка й се беше прибрала по-рано. Но защо през главната врата? Майка й паркираше в задната уличка, до гаража.
Адила се приближи до входа на кухнята и надникна зад ъгъла в хола. Вцепени се и едва не извика.
В антрето стоеше мъж в черно яке, скиорска маска и един от онези ножове за картон в дясната ръка и се оглеждаше. Забеляза Талия и тихо се приближи зад гърба й.
Не, не, не!
Адила се дръпна назад, огледа се и изтича до кухненския плот. Миг по-късно, въоръжена с двайсет и пет сантиметров месарски нож, излезе в коридора. Погледът й беше леден.
Мъжът примигна, погледна ножа и се усмихна.
— О, пиленце. Я да видим какво имаш там. Ти си голямата, Адила.
Това сигурно беше убиецът.
— И сладката малка Талия, моите пиленца.