Откъде знаеше имената им?
— Какво искаш?
Гласът й бе решителен. И наистина, тя не изпитваше нито грам страх. Каза си, че този човек е инфекция, спукан кръвоносен съд, счупена кост. Това беше клиничен проблем, с който тя трябваше да се справи.
Той пристъпи към нея. Тя вдигна ножа на нивото на кръста си. Заостреният край сочеше нагоре. Беше научила това от един шпионски филм.
Той примигна и спря.
В другата му ръка се появи револвер, извади го от джоба си.
Тя се поколеба за част от секундата. Но решителността й бързо се върна. По някаква причина, Адила се усмихна.
— Един изстрел. Съседите са си вкъщи. Ще чуят. Полицията ще те арестува.
Той кимна към сестра й, все още вглъбена в екрана и цифровия звук.
— Какво слуша? — попита със странен чужд акцент. — Музиката, която децата слушат сега. Много, много глупости, не мислиш ли? Аз обичам струни, обичам гладък рок, ти знаеш какво е това.
— Пари ли искаш? Телевизора?
Той погледна.
— Шейсетинчов „Сони“? О, да, да. Ще ми помогнеш ли да го занеса до колата? Благодаря, пиленце. Не, не. Знаеш какво искам. И ще ми кажеш.
Той отново насочи револвера към главата на Талия.
— Не — изрече Адила и направи крачка към него. Все още държеше ножа. — Не насочвай това към нея. Махни го.
— О, но ти си сигурна, че няма да стрелям. Страх ме е от шума. Така че защо се притесняваш?
— Веднага!
Той се поколеба, но после насочи револвера към пода.
— Ако ти кажа каквото искаш да знаеш, ще си тръгнеш ли?
— Кога се прибират родителите ти?
— Скоро — каза тя.
— И баща ти е полицай или войник с голям патлак, който носи през цялото време. Нали? И знае карате, като Брус Лий.
— Не. Но колкото повече хора има, толкова си по-прецакан.
— Ха! Не, не, мисля, че вкъщи няма да има никой още дълго време. Ти имаш хубав нож, аз имам нож. Може да си поиграем и да видим кой ще наръга другия първи.
Мъжът се ухили налудничаво.
Талия все още нямаше представа за драмата, която се разиграваше зад нея. Малката й, съвършена глава кимаше в такт с песента.
Сега мъжът насочи револвера към Адила.
— Нямам време за глупости. — Лицето му стана сериозно. — Къде е Вимал?
— Не знам.
— Да.
Той пак прибра пистолета в джоба си и с палец избута острието на ножа напред. Пристъпи по-близо до Талия.
Адила се приближи към него. Гърдите й се надигаха от дълбокото й дишане, сърцето й биеше лудо, кръвното й налягане беше скочило, мислите й бяха маниакално ясни, адреналинът й се покачваше с всяка секунда.
Сините очи на мъжа бяха студени като стъклени мъниста. Той щеше да убие детето със същата лекота, с която говореше с нея.
Но изведнъж се намръщи. Вирна глава.
В далечината се чуха сирени.
Най-сетне!
Той погледна зад Адила, в кухнята — на стената, където вратичката на аларменото табло зееше отворена. Преди да вземе ножа, Адила бе натиснала паникбутона.
Мъжът присви рамене и очите му засвяткаха яростно. Замахна към Талия, като може би си мислеше, че ако я отвлече, ще може да я размени за Вимал.
Това нямаше как да стане. Адила скочи към него и вдигна ножа. Без план, без стратегия, просто замахна с острието към лицето му толкова бързо, че металът стана почти невидим.
Мъжът бе много по-едър от нея и, разбира се, много по-силен — и без съмнение имаше опит с ножовете. Но не очакваше такова нападение и се олюля назад. Адила застана между него и Талия.
Той остана неподвижен за миг и тя очакваше да извади револвера и да застреля и двете. По някаква причина обаче (може би защото носеше маска и Адила нямаше как да го разпознае) не го направи. Но със сигурност би убил само защото беше луд.
Сирените се усилиха.
Той се намръщи.
— Шибано пиле. Няма да те забравя. Ще се върна за теб.
Избяга от предната врата. Адила изтича след него на верандата. Видя го как се метна в една червена тойота и потегли с пълна газ. Адила не успя да види номера на колата.
Тя изтича обратно при сестра си и я вдигна на крака. Слушалките паднаха от главата момиченцето и то изпищя от изненада и страх.
— Какво?
— Ела с мен.
— Защо? Аз…
— Веднага! — изкомандва по-голямата сестра.
Талия кимна бавно, в очите й личеше страх. Гледаше ножа.