Високо над главите на Сакс (зад волана) и Пуласки, които току-що спряха пред завода, се извисяваха четири комина в червено и сиво, с мигащи червени лампички на върха като предупреждение за ниско прелитащи самолети. През лятото от тях изобщо не личеше да излиза някаква пара, но сега, в мартенския студ, бълваха бели кълба, които бързо се разсейваха на фона на мръснобялото небе.
На портала Сакс показа полицейската си значка на охраната и каза, че има среща с генералния директор. Огромният мъж с бледа кожа в тон с небето погледна изпитателно нея и Пуласки, който беше с униформа. Обади се по радиостанцията си, кимна няколко пъти, докато говореше, после й показа къде да паркира.
Във фоайето ги посрещна друг служител от охраната и ги заведе на същото място, където Сакс бе идвала преди няколко години за предишното разследване: в управителния отдел. Подът беше още от 50-те години на миналия век; „модерните“ мебели — тапицирани в кафяво, бяло и жълто-кафяво и с прости геометрични десени.
Украсата на стените се състоеше от черно-бели снимки на електроцентралата в течение на много, много години.
Служителите тук — главно мъже — бяха облечени така, сякаш са замръзнали във времето преди седемдесет години. Бели ризи, тъмни вратовръзки, тъмни костюми и жилетки, в повечето случаи закопчани. Къси коси. На Сакс дори й се стори, че подушва миризмата на брилянтина, който баща й използваше едно време, макар че усещането несъмнено бе психологическо.
Охранителят ги остави в чакалнята пред кабинета на генералния директор К. Хенсън Колиър. Когато Сакс и Райм работеха по предишния случай, той още не заемаше този пост, но може би се бяха разминали някъде по коридорите при някое от идванията й.
Сакс погледна овалната масичка, на която имаше няколко броя на икономически списания. „Месечник за електропроизводство“. „Енергийна епоха“. „Мрежата“.
Опърпаният брой на „Тайм“ беше отпреди шест месеца.
— Как ще действаме? — попита Пуласки.
— Да го стреснем малко — предложи Сакс. — Да му дадем да разбере, че знаем за оплакването. Ще наблюдаваме как ще реагира.
Понякога изходът от едно разследване се решаваше от сложни анализи на ДНК и други микроследи. Понякога — от едно мигване и капка пот. Една приятелка и колежка на Сакс и Райм беше детектив в Щатската полицията на Калифорния. Катрин Данс. Тя бе специалистка по анализ на мимиките и жестовете. Макар и не толкова подготвена в областта на кинесиката, колкото Данс, Сакс — като бивш патрулиращ полицай — имаше известни умения в това езотерично изкуство.
Така или иначе нямаха много възможности. Не разполагаха с никакви улики, свързващи директора със земетресенията или с Извършител 47. Сакс знаеше, че дори ако той е злият гений, стоящ зад плана, едва ли е участвал лично — вероятно други бяха организирали плащането за извършителя. И дори това не беше сигурно. Можеше фирмата за черен пиар да го е наела и после да е изпратила на Колиър сметката за „медиен анализ и позициониране“.
На вратата се показа елегантна млада жена с кафяв костюм и покани Сакс и Пуласки да я последват. Минаха по друг дълъг коридор и най-сетне стигнаха до кабинета на директора. Секретарката им даде знак да влязат.
Колиър изглеждаше като бивш миньор — логично развитие в кариерата, при положение че сега стоеше начело на енергийна компания. Сакс обаче го беше проучила и знаеше, че преди това е бил изпълнителен директор на голяма фирма за производство на дрехи. Предполагаше, че принципите за правене на бизнес са еднакви, независимо дали продаваш сутиени, или ток.
— Заповядайте, детектив. Полицай.
Ръкуваха се и Колиър ги покани да седнат. Същите кресла, дивани и масичка като преди няколко години.
— Кажете с какво мога да ви бъда полезен.
Сакс пое инициативата:
— Господин Колиър, запознат ли сте с последните новини за земетресенията в Бруклин?
— Разбира се. Много странно.
Той разкопча тъмносивото си сако. Значката с американския флаг на ревера му беше обърната.
— Подозираме, че някой симулира земетресения с помощта на експлозиви — продължи тя. — Не е ясно защо. Може би някой иска да осуети изграждането на геотермалната станция. Така поне говорят журналистите. Индустриален саботаж.
На набразденото му бледо лице се появиха още бръчки; кожата му естествено беше такава, не загрубяла от слънцето. Изглеждаше, сякаш все още работи и дори живее дълбоко под земята.