Не, извършителят беше търсил нещо друго. Какво?
За да разбере, Амелия Сакс направи нещо, което често се принуждаваше да прави при оглед, колкото и мъчителен да беше този процес: Психически и емоционално се превъплъти в престъпника. За миг тя вече не беше ченге, вече не беше жена. Тя беше мъжът, извършил това клане.
Запита се: „Защо е необходимо да го измъчвам?
Необходимо е правилната дума. Аз се чувствам притиснат. Отчаян.
Защо трябва да го измъчвам и да го накарам да говори?“
Отново усети боцкане около лицето си, в основата на врата, по протежение на гръбначния стълб. Не от топлината и задуха, които бе изпитала по-рано. Не от ужаса винаги когато използваше този актьорски метод на вживяване. Не, това бяха симптомите от напрежението, което тресеше неговото тяло.
Нещо не е наред. Трябва да го поправя. Какво, какво, какво?
Върни се назад във времето, мисли, представи си, виж…
Малко след обяд влизам в магазина. Да, влизам в ателието след двойката, Уилям и Ана. Тези двама годеници са моят пропуск през системата за сигурност и ще умрат, защото са видели лицето ми. Чувствам облекчение при тази мисъл: тяхната смърт. Успокоява ме. Без свидетели.
Когато бутват вратата, аз заставам зад тях.
Не мога да ги респектирам и двамата само с нож. Не, трябва ми огнестрелно оръжие. Обаче не искам да го използвам заради шума.
Все пак ще го направя, ако се наложи, и те го знаят.
Уилям, Ана и Пател не помръдват.
Стоят неподвижно.
Аз не мърдам.
Аз контролирам положението.
Хубаво, сега се чувствам добре.
Удрям Пател — вероятно с оръжието. Изкарвам го от строя. Мъжът и жената вече са вързани. Плачат, и двамата. Притискат се един до друг, за да усетят присъствието на любимия. Защото знаят какво ги чака.
Това не ме трогва изобщо.
Тази мисъл внезапно я изкара от ролята на убиеца. Дишането й се учести, зъбите й затракаха, стомахът й се сви. Опита се да забие през ръкавицата нокътя на показалеца си в палеца. Усети болката. Не й обърна внимание.
Обратно. Обратно в неговата глава.
Тя пак беше убиецът.
Сега клякам, хващам мъжа за косата и прерязвам гърлото му.
След това жената.
Чувам хленченето на Пател. Но не му обръщам внимание. Стоя и гледам как мъжът и жената се гърчат и кръвта им изтича. Една задача е изпълнена. Това си мисля. Задача. Изпълнена. Добре. Зачерквам една точка в списъка. Това е всяка смърт. Едва зачеркната точка.
Обръщам се към Пател. Той лежи на земята, не е опасен. И умира от страх. Питам го за най-ценните камъни, които има.
Той ми казва. Казва ми шифъра на сейфа и аз вземам диамантите на „Грейс-Кабът“. Но — и това е ключът. Важно. Жизненоважно. Аз искам още нещо — нещо, което той не дава.
Какво?
Навеждам се и започвам да режа по друг начин; режа, за да боли, режа, за да изстискам от него информация — заедно с кръвта. Чувствам удовлетворение. Отново. Още едно порязване. Лицето, ухото, пръста.
Накрая той ми казва.
Вече съм спокоен. Ножът се забива в гърлото му. Три бързи движения.
Край.
Какво ми е казал Пател?
Какво ми е дал?
Какво толкова отчаяно искам да намеря? Какво е толкова необходимо да намеря?
Имам цяло съкровище, пет милиона долара в диаманти. Защо просто не си тръгна?
Изведнъж Сакс разбра:
Това, което ми е необходимо, е да се защитя. Аз съм обсебен от тревогата за своята сигурност. За това съм готов да измъчвам някого. За да узная самоличността на някого, който е заплаха за мен. Замазвам със спрей една охранителна камера, открадвам твърдия диск на другата, която не мога да замажа, убивам двама невинни свидетели само защото са видели лицето ми…
Трябва да се уверя, че няма други свидетели, които могат да ме издадат на полицията.