Самият Крюгер влезе в тази роля: на Едуард Акройд, от реално съществуващата застрахователна компания „Милбанк Ашурънс“, чиято самоличност бе вземал „назаем“ и преди. Акройд, който бе около възрастта на Крюгер, беше британец, бивш служител на „Скотланд Ярд“. И на сайта на „Милбанк“ нямаше негова снимка. Крюгер си извади визитни картички с името на Акройд и застрахователната му компания, но с номера на един от своите предплатени телефони.
Абсурдно наистина. Планът можеше да се провали във всеки един момент. Но имаше макар и малък шанс да проработи. Крюгер трябваше да поеме риска.
Късметът беше на негова страна… засега. Полицията повярва във фалшивата му самоличност, зарядите C4 избухнаха, както бе планирано, пожарите опекоха няколко души и властите спряха сондажите, той намери и уби Сол Вайнтрауб и отбелязваше напредък в търсенето на чирака на Пател.
Но изведнъж удари в бетонна стена: Линкълн Райм и Амелия Сакс успяха да свържат двете части на плана, които по никакъв начин не трябваше да се свързват — че убиецът на Пател е бил и на площадката за геотермално сондиране. И което беше още по-лошо, че той стои зад фалшивите земетресения. Крюгер още си спомняше с ужас как Райм го извика в хола, за да му разкаже с големи подробности (благодарение на камерите за наблюдение) какво всъщност цели престъпникът с имитирането на земетресения и пожари.
„Това е планът на Четиридесет и седем. Затова е тук: да зареди взривни устройства по газопреносната мрежа и взривове с C4, за да симулира земетресения.“
Това подложи на изпитание самообладанието на Крюгер. Почти очакваше Райм да се обърне към него и да каже: „Знам, че това си ти! Арестувай го, Амелия!“.
Но не. Фасадата на Акройд издържа. И слава богу, Райм и Сакс не се досетиха, че целта на целия план е саботиране на диамантените залежи на мястото за геотермално сондиране. Откриха кимберлита, но за щастие не му обърнаха особено внимание.
Разбира се, после, за капак на всичко, непредсказуемият, нахален руснак Владимир Ростов също се набърка в работата му.
— Добре. Значи реши да станеш мой подражател…
— Какво, по дяволите, е това?
— Двойник. Имитатор. Подслушал си телефона ми, чул си да говоря за свидетелите, които съм открил, и си решил да ми помогнеш.
— Да, да. Намерих оня ирански задник — Нашим — и той ми каза за приятеля на Вимал, Киртан. А пък той ми каза къде да намеря гаджето му, Адила. Не съм ли адски добър детектив, а? Коломбо! — Ростов сви рамене. — Бях близо. Но не стана. Намръщи се. — Преебах се.
Крюгер попита директно защо го е направил. Ростов обясни, че целта на „Добпром“ беше същата като на „Нуево мундо“: да запази диамантеното находище в тайна. Защо просто не бяха оставили Крюгер да реши проблема?
Ростов изгълта на един дъх бърбъна си и размаха клечката си за зъби към Крюгер.
— Слушай, друг мой. Не се обиждай, обаче това е сериозна работа. Какво правим, ако прецакаш нещата? Тоя кимберлит, о, мирише на фалит. Четох доклада от анализите. Видя ли колко карата на тон? — Кимна към прозореца, явно имаше предвид геотермалната площадка в Бруклин. — Това е ботсванско качество — прошепна благоговейно.
Въпреки че показателите варират, една мина трябва да преработи между сто и двеста тона скална маса, за да произведе един карат качествени диаманти. В Ботсвана съдържанието на диаманти в рудата е десет пъти по-високо. Най-доброто в света.
Находището в Ню Йорк имаше същите показатели.
— Затова прости меня, пиленце, ако съм те натъжил. Но не можем да рискуваме. Но не се обезкуражавай! Аз идвам, за да ти помогна. Ти си Батман, а аз — Робин! Потупай ме по гърба!
Петдесет и втора глава
— Не се обаждам аз. Никога не си ме чувала. И няма да реагираш на това, което ще ти кажа. По никакъв начин. Ясно?
Амелия Сакс стоеше в ъгъла на лабораторията на Райм и слушаше внимателно обаждащия се Фред Делрей, специален агент на ФБР в Ню Йорк.
— Добре.
— Линкълн наблизо ли е?
„Какво, по дяволите, означава това?“ — запита се тя.