— Да, да, ще ти кажа. Аз не съм доволен от нея. Пиленцето Вимал беше много близо. Но тя ме прецака. Как ще я хванем?
— Казах на ченгетата, че един бижутер в Манхатън може да даде полезна информация. Ще кажа на Амелия, че се е съгласил да говори само с нея, насаме. Ще намерим някой тих магазин някъде в Диамантения квартал. Първо отиваме двамата с теб и очистваме собственика. Когато тя дойде, прави с нея каквото искаш, за да изкопчиш информацията къде е Вимал и как можем да се доберем до него. Ще решим проблема и после се прибираме всеки откъдето е.
Ростов се намръщи театрално:
— А бонус? Твоите шибани гватемалски копелета ще платят ли бонус?
— „Добпром“ не ти ли плаща?
Ростов се изсмя мрачно. После се наведе напред и постави противната си ръка върху тази на Крюгер.
— Тази Амелия, това пиленце… Видя ли пръстена, който носи? Диамант, нали? — Беше присвил очи и тонът му подсказваше, че това е много важен въпрос. — Не някой скапан сапфир?
— Да — отговори Крюгер. — Диамант.
— Какво качество? — попита Ростов.
Американският институт по гемология класифицира диамантите по четири признака: тегло в карати, цвят, форма и прозрачност.
— Не съм го виждал отблизо — отговори Крюгер, — но бих казал: два карата, син, брилянт и предполагам, VV1 или –2.
Това означаваше, че не е безупречен, но има съвсем малки дефекти, невидими с невъоръжено око. Качествен камък.
— Защо питаш? — попита Крюгер, въпреки че имаше идея какво има предвид лудият руснак.
— Трябва да й причиним сериозна болка и трябва да си взема нещо за спомен. — Погледна изпитателно Крюгер. — Нали нямаш нищо против?
— Единствено ме интересува да намериш Вимал. Прави каквото искаш с нея, само не я убивай.
Петдесет и трета глава
Райм се огледа. Селито и Сакс ги нямаше. Странно. Не бяха излезли — якетата им бяха на закачалката.
Трябваха му тук, да анализират таблицата с уликите и да търсят следи, които биха ги насочили към местонахождението на руснака или на някоя бомба, която е заложил. Бялата дъска, изписана със старателен почерк, мълчеше. Уликите изглеждаха по-неразгадаеми и тайнствени от обикновено.
Точно когато Райм се канеше да извика съпругата си и детектива обратно в стаята, някой задумка на вратата.
Райм и Рон Пуласки погледнаха монитора на системата за сигурност: отвън стояха четирима мъже с костюми. Единият показваше нещо на камерата. Приличаше на документ за самоличност.
Райм се вгледа.
ФБР.
Аха, ясно.
Сакс, Селито и Том бързо се върнаха от задната част на къщата. Райм забеляза израженията им. И си помисли: „Те знаят за Ел Алкон“.
— Какво, по дяволите, става, Линкълн? — попита Мел Купър.
— Не съм сигурен, но мисля, че с Новобранеца ще бъдем арестувани.
— Какво? — възкликна Пуласки.
— Отвори вратата, Том. Не искаме да я разбият, нали?
Четиримата мъже влязоха бързо в хола. Трима бяха агенти на ФБР, подбрани по изключително коректен начин, като участници в реклама на консултантска компания: бяла жена и двама мъже — чернокож и азиатец. Изглеждаха лишени от чувство за хумор, но това е положително качество за много професии, включително в органите на реда. Сигурно знаеха, че никой от хората в къщата не представлява заплаха, но въпреки това бързо огледаха всички, за да преценят риска.
Четвъртият беше Хенри Бишоп, главен прокурор на Източния окръг. Той стърчеше с една глава над всички в стаята.
— Линкълн Райм. — Специалният агент, който заговори, беше як младеж на име Ерик Фалоу.
— Не мога да вдигна ръце — каза му Райм. — Съжалявам.
Нито Фалоу, нито някой друг в стаята реагира на шегата.
— Аз ще говоря с господин Райм — каза Бишоп. — Вие се заемете с полицай Пуласки.
Фалоу се приближи до по-младия мъж.
— Полицай, дръжте ръцете си така, че да ги виждам. Аз ще взема оръжието ви.
Пуласки се обърна с лице към него:
— Какъв сте вие? Какво означава това?
Изненадата му обаче прозвуча престорено. Той много добре знаеше за какво става дума.
— Линк — каза Селито, но после замълча.
Двамата със Сакс вероятно бяха предупредени от Делрей — ако той ги бе информирал за замесването на Райм в случая „Ел Алкон“ — да се преструват, че не знаят нищо. Райм погледна Сакс, но тя отмести очи.