Имаше предвид тайната му задача, възложена от адвоката на Ел Алкон. Като се замисли сега, той всъщност не знаеше защо не й беше казал. Може би искаше да я държи настрана, в случай че нещо се обърка. Твърде снизходително от негова страна, даде си сметка сега.
Той стисна устни. Погледна я в очите.
— Не. Не бях. А трябваше.
Тя се усмихна:
— Имам предвид и двама ни. Аз не ти казах какво се случи на сондажната площадка. А ти премълча за своето малко разследване.
— След толкова години все още не можем да свикнем, Сакс. Повече няма да допусна тази грешка.
— И аз. — Тя го целуна силно, после се отправи към вратата. — Ще ти се обадя от центъра.
Петдесет и четвърта глава
Амелия Сакс усещаше всяко паве с гърба си, докато старият форд я друсаше по неравните улици на Долен Ийст Сайд. При падането й на строителния обект — първоначалното стоварване върху дъската, не последвалото, макар и ужасно, затъване в калта — гръбначният й стълб се беше изкривил по невъзможен начин.
Още едно друсване.
Ох, това беше болезнено.
Имаше някакъв асфалт, но също много камъни, тухли и стоманени плочи от ремонтите на улицата.
Фордът „Торино Кобра“ е автомобил, създаден за гладка настилка.
Сакс винаги бе имала слабост към този квартал. Той имаше по-пъстра и разнообразна история от всяка друга част на Манхатън: в края на XIX век тук се бяха заселили много германци, руснаци, поляци, украинци и други европейски емигранти. Изпълнените с хора улици, притиснати между мрачни и потискащи жилищни блокове и задръстени от количките на уличните търговци, бяха родили изпълнители като Джеймс Кагни, Едуард Дж. Робинсън и фамилията Гершуин. Филмови компании като „Парамаунт“, „Метро Голдуин Майер“ и „Туентиет Сенчъри Фокс“ водеха началото си от Долен Ийст Сайд.
След Втората световна война районът бе станал първият анклав в Ню Йорк с истинска расова интеграция, когато тук се бяха населили много чернокожи и пуерториканци и заживели в относителна хармония с първоначалните бели жители.
Долен Ийст Сайд бе и мястото на най-голямата трагедия, случвала се в града до атентатите от 11 септември. Корабът „Генерал Слокъм“, превозващ хиляда и триста американци с германски произход по Ийст Ривър за едно църковно събитие, се беше запалил. Хиляди пътници бяха загинали и скръбта, обхванала като епидемия общността, бе причинила вълна на преселение. Почти всички жители на Малката Германия в Долен Ийст Сайд се бяха преместили на няколко километра на север в Йорквил.
Ако оставим настрана историческите факти, Амелия Сакс имаше специална емоционална връзка с мястото. Именно тук преди много години бе осъществила първия си сблъсък с престъпността — осуетяване на въоръжен грабеж в извънслужебно време. Беше излязла на неделна среща със… как му беше името? Фред. Не, Франк. С Франк се връщаха от убийствено изобилен ранен обяд в „Катц“. Младежът изведнъж спря и посочи смутено с пръст.
— Хей. Гледай онзи тип. Май държи пистолет.
В следващия миг Сакс хвърли чантата си на тротоара и извади служебния си глок; безцеремонно изблъска Франк на безопасно място зад един контейнер за смет. Втурна се напред и закрещя на минувачите:
— Залегни, залегни, полиция!
Последва доста грозна сцена. Тя размени няколко изстрела с обирджията наркоман, който беше взел двойно грешно решение: първо, като бе избрал да обере магазин за осветителни тела на едро (табелата на прозореца гласеше: „Само кредитни карти“), и второ, като насочи оръжието си към нея. Полицейският правилник диктува, че ако стреля, полицаят трябва да се цели така, че да убие противника, но Сакс не беше готова да вземе такова екзистенциално решение при тези обстоятелства. Като рани обирджията в ръката, тя обезвреди оръжието и елиминира всякакви бъдещи заплахи. Лесен изстрел за нея и много по-добро решение с по-малка необходимост от обяснения, отколкото при смъртен случай. Като бърбореше нервно през цялото време, Франк я изпрати до метрото и повече не й се обади.
Сега тя зави по една пресечка на същата оживена улица — „Бауъри“ — и през лабиринта от улички стигна до тъмен проход между сградите. Същите жилищни блокове, оцелели 150 години, все още се издигаха пет етажа нагоре към правоъгълника от сиво небе. Задните им фасади бяха опасани с аварийни стълбища. На една сграда имаше опънат автентичен простор, с призрачно развяващи се от вятъра ризи, дънки и поли. Може би като малък, много малък принос за намаляване на въглеродните емисии.