— Къде Ростов се включва в играта? — попита Селито. — Двамата не работят ли заедно за руснаците?
— Не е обичайна практика да застрелваш партньора си в главата — мрачно отговори Райм.
— Не е — съгласи се Сакс. — Две различни компании са научили за кимберлита. Едната е изпратила Акройд, а от „Добпром“ са изпратили Ростов. Акройд натопява Ростов като изкупителна жертва, ако всичко се провали.
Райм промърмори:
— Трябваше да се досетя! Черните полиестерни влакна при Пател и Вайнтрауб. Само черен памук на другите места. Това означава две различни маски. Две различни оръжия. „Глок“ и „Смит и Уесън“. Гледайте — посочи последната таблица на уликите. — В магазина на Блаустейн Ростов е имал няколко деветмилиметрови куршума, но може Акройд да ги е пуснал в джоба му.
— Райм! — Сакс звучеше разтревожено.
Той изведнъж разбра:
— По дяволите. Има още една причина да убие Ростов.
— Каква? — попита Селито.
— За да си помислим, че Извършител четирийсет и седем е мъртъв и Вимал е в безопасност — отговори Сакс. — Така вече няма нужда да го охраняваме.
— Вече пуснаха ли го? — попита лейтенантът.
Сакс се намръщи:
— По дяволите, да. Обадих се на охраната на Стейтън Айлънд и ми казаха, че го водят към ферибота. А Вимал вече няма телефон. Няма начин да се свържем с него. Ще се обадя на семейството му. — Тя бързо извади мобилния си телефон.
Райм каза на Селито:
— И се обади в полицейския участък в Бруклин, където заведоха Акройд. Кажи им да го задържат.
— Веднага. — Детективът телефонира. Проведе кратък разговор, намръщи се, после затвори. — Акройд, или както е истинското му име, е бил освободен без повдигнати обвинения. Телефонът му е изключен. И адресът, който е дал на колегите, е фалшив. Никой не знае къде е.
Петдесет и девета глава
Ами сега?
Вимал излезе на улицата от потискащата, смрадлива атмосфера на метрото. В тунела намирисваше — съвсем леко — и на урина.
Вдиша дълбоко. Въздухът беше студен и влажен, небето бе сиво. Той вървеше покрай еднофамилни къщи, скромни жилища със спретнати дворчета. Домове на семейства с малки деца — знаеше, въпреки че не се виждаха признаци от присъствието на малчуганите. В предградията такива дворове са склад за триколесни велосипеди и играчки. Но не в града.
На улицата нямаше много хора — една жена с жълт дъждобран и пазарска чанта. Мъж с вид на бизнесмен. И двамата вървяха с наведени глави и присвити рамене заради студения вятър. В какви домове се връщаха? — почуди се Вимал. Приятни, спокойни, несъмнено. Това бе само предположение, но нямаше значение; той им завиждаше, защото искаше да им завижда.
Спря и се загледа след един вестник, който се носеше с вятъра. Листата кацнаха до него на тротоара.
Вимал се засмя тихо и си помисли: „Хартията покрива камъка“.
Клекна и погледна камъка под краката си. Тук настилката беше от синкав пясъчник — реден преди сто години, може и повече. При добиването си този вид камък бе сивкав, но с течение на времето придобиваше лазурносини нюанси, понякога със зеленикави и червеникави жилки. Вимал докосна една плоча и се запита какво би могъл да издяла от него. Представи си барелеф — плитка триизмерна фигурка на риба. Би било добро допълнение към неговата скулптура „Вълната“. И лесно за изпълнение. Трябваше просто като Микеланджело да премахне онези части от камъка, които не бяха от рибата.
Отново се изправи и продължи към дома си.
Приятните мисли за рибата и за инструментите, които го чакаха вкъщи, внезапно и неизбежно отстъпиха място на друго: краката на господин Пател, безжизнени и с насочени към тавана пръсти. Този спомен постоянно се връщаше. След това тази представа се смени с потисканите до момента спомени как собственият му баща го бе заключил в ателието му, за предателството на сина на господин Нури, за смъртта на господин Вайнтрауб, за полицията.
Диамантите. Диамантите бяха виновни.
Той потрепери от гняв.
После отново си зададе въпроса: „И сега какво?“.
След няколко минути Вимал щеше да види баща си. Какво щеше да му каже той? Желанието на момчето да напусне града вече не бе толкова силно. Но сега нямаше оправдание да бяга: оправданието, че един убиец го преследва… и оправданието, че може да бъде арестуван за „кражба“ на кимберлита на господин Пател — в крайна сметка се оказа, че камъкът няма никаква стойност. Ужасът бе приключил. И баща му щеше да го накара да остане. Щеше ли Вимал да има смелостта да откаже?