Вече не беше заплашен от убиеца. Но все още не се чувстваше спокоен. Колко жестоко!
Е, той щеше да откаже. Стомахът му се сви при тази мисъл. Но той щеше да го направи. Щеше.
Установи, че започва да върви все по-бавно и по-бавно. Това подсъзнателно възпиране почти го развесели.
На две пресечки от дома си мина пред алея, водеща към задната част на едноетажна тухлена къща. Изведнъж чу мъжки глас:
— Някой може ли да ми помогне? Паднах!
Вимал погледна по посока на гласа. Бизнесменът, когото бе видял преди малко, лежеше на земята до колата си.
Вчера Вимал щеше да е недоверчив. Но сега, след като онзи руснак беше мъртъв, той не се притесняваше за сигурността си. Не и тук. В Манхатън, в Диамантения квартал, винаги бе нащрек. Но в тази част на Куинс — не.
Крадците рядко приличаха на счетоводители и носеха скъпи палта.
Човекът се беше подхлъзнал. Кракът му бе подвит и той го държеше и охкаше. Погледна Вимал и каза:
— Ох, слава богу. Моля ви, можете ли да извадите телефона ми? Изпуснах го под колата. — Присви очи от болка.
— Да, разбира се. Не се притеснявайте. Счупен ли е? Кракът ви?
— Не знам. Не мисля. Но адски боли, когато го движа.
Вимал почти беше стигнал до мъжа, когато видя нещо в храстите. Нещо квадратно и бяло.
Метална табелка. Той спря и се наведе. На нея пишеше:
Продава се. За контакти:…
С името на брокерската фирма.
Той погледна прозорците на къщата. Бяха тъмни.
В миг осъзна, че мъжът изобщо не живее тук! Това беше капан! Мъжът бе извадил табелата от двора и я беше скрил, за да примами Вимал.
По дяволите. Вимал се обърна бързо, но непознатият — вече на крака — го сграбчи. Не беше едър мъж и очите му, с цвят на жълт ахат, бяха спокойни. Въпреки това блъсна Вимал в колата достатъчно силно, за да го зашемети. Нападателят лесно избегна непохватното замахване с юмрук на младежа и му нанесе жесток удар в корема, с което го накара да падне на колене. Вимал вдигна ръка и повърна.
Мъжът се огледа, за да се увери, че са сами. После каза:
— Ще повръщаш ли още?
Имаше странен акцент.
Вимал поклати глава.
— Сигурен ли си?
Кой беше този човек? Приятел на руснака?
— Какво…
— Сигурен ли си, че няма да повърнеш?
— Не.
Мъжът омота ръцете му със сребристо тиксо и го завлече до багажника. Изглежда, че обмисляше да запуши с тиксо и устата му, но не го направи, вероятно защото се опасяваше, че Вимал може пак да повърне и да се задуши.
Очевидно нападателят беше решил да го остави жив. Поне засега.
Шейсета глава
Андрю Крюгер обикаляше из промишлената зона на Куинс и търсеше подходящо място за следващата точка от плана си.
Знаеше, че не го подозират, защото иначе нямаше да го освободят от участъка. И макар да не се съмняваше, че Райм и Амелия са напълно способни да разгадаят целия му замисъл, ако разполагат с достатъчно време, той бе уверен, че няма да мислят за това, защото отчаяно се опитваха да намерят останалите газови бомби. Бе заложил една в стара дървена жилищна сграда — истинско буре с барут. Фалшивото земетресение скоро щеше да разтресе прозорците и не след дълго газопроводът щеше да започне да изпуска прекрасни изпарения. После — бум!
Но Крюгер вече не се интересуваше колко хора ще изгорят живи; единствената му грижа бе да намери отговора на последния въпрос: Къде Вимал е намерил кимберлита, който носеше в събота?
Крюгер отби форда под наем на един пуст буренясал паркинг с напукан асфалт в индустриалната зона. Огледа се. Нямаше никого. Не минаваха нито коли, нито камиони. Нямаше камери за видеонаблюдение; покривът на близкия склад беше паднал.
Младежът бе спрял да удря в багажника и Крюгер вече се опасяваше да не би да е умрял. Възможно ли е да се задушиш в багажник на кола в този ден и на тази възраст? Изглеждаше малко вероятно. Дали при някое раздрусване по неравния път си беше счупил врата, такъв нелеп инцидент?