Е, дано да не е станало нещо такова.
Той отвори капака. Вимал изглеждаше съвсем добре — ако тази дума може да се използва за човек, който е уплашен до смърт.
За разлика от покойния Владимир Ростов, Крюгер не беше садист. Страхът на момчето не му доставяше удоволствие. О, той бе готов да убие всеки, когото трябва — с предизвиканите пожари в жилищни сгради например или убийствата на Пател и Вайнтрауб, пък да не говорим за самия Ростов. Но не измъчваше, поне не за удоволствие. Смъртта и болката бяха само инструменти, като държача, шлифовъчната машинка и зехтина с диамантен прах за полиране.
Но макар да не изпитваше никакво удоволствие от страданието на момчето, той не проявяваше и съчувствие. Неговата мисия. Само тя имаше значение. Запазването на цените на диамантите високи, почти космически.
Той измъкна младежа от багажника.
— Моля те, какво…
— Тихо. Слушай ме внимателно. В събота ти влезе в магазина на Пател и носеше торбичка с кимберлит.
Вимал се намръщи.
— Бил си там? Ти ли уби господин Пател?
Страхът в очите му се смени с гняв.
Крюгер размаха макетния нож и момчето замълча.
— Попитах те нещо. Кажи ми за кимберлита. Откъде го получи Пател? Чуй ме, мога да ти причиня много болка. Затова просто ми кажи.
— Знам само, че някой е намерил парче от камъка в Бруклин, на мястото, където правят онези сондажи. В купчина отпадъци.
— Кой?
— Не знам. Някой клошар. Аз съм скулптор. И аз правя така по строителните обекти. Търся подходящи камъни. Вероятно е видял кристалите и си е помислил, че може да са ценни. Случайно е избрал господин Пател, за да продаде камъка.
— И как камъкът се озова в твоята чанта?
— Господин Пател искаше още. Отидох да потърся, но компанията, която прави сондажите, беше изкарала всичко на сметището. Господин Пател ме накара да отида да потърся там. Ходих четири-пет пъти. Най-накрая намерих цяла купчина. Това беше в събота. Донесох малко, за да му покажа.
— Колко кимберлит имаше там?
— Не много.
— Какво значи не много?
— Десетина по-едри парчета — колкото юмрук. Повечето бяха дребни фрагменти и прах.
— Къде е това сметище?
— В района на Кобъл Хил. Депо за строителни отпадъци номер четири.
— Какво е Кобъл Хил?
— Квартал. В Бруклин.
— Къде?
Крюгер отвори карта на телефона си и момчето погледна, но после отмести очи.
— Гледай — каза южноафриканецът. — Не се тревожи. Не мисля да те убивам. Онзи, който ще поеме вината за всичко, един руснак, вече е мъртъв. Ако ти умреш сега, полицията ще започне да търси друг извършител. Нищо няма да ти се случи.
Вимал кимна. Беше нещастен и ядосан, но видя логиката.
Колкото и грешна да беше тази логика: разбира се, момчето скоро щеше да умре… и за убиец да бъде нарочен съучастникът на Ростов, друг — несъществуващ — руснак. След като убиеше Вимал, Крюгер щеше да разкъса дрехите му, сякаш се е борил с нападателя си. После щеше да подхвърли улики около трупа — неща, които беше взел от мотела на Ростов (тютюн от руски цигари, няколко рубли на монети), сякаш са се разпилели при боричкането. И щеше да остави един телефон с предплатена карта някъде наблизо. Телефонът, почистен от пръстови отпечатъци, вече съдържаше в историята си десетина обаждания до „Добпром“ и други случайни номера в Русия. Крюгер лично ги беше набрал, след като застреля Ростов.
Безупречно изпълнение? Не. Но разумно обяснение за смъртта на момчето.
— Е?
Вимал се подвоуми, но после посочи едно място на картата. Не беше далеч.
Крюгер го набута обратно в багажника, затвори капака и потегли от пустия паркинг. Двайсет минути по-късно бяха на сметището.
Депо за СО #4
Той мина с колата през големия портал, без да обръща внимание на няколкото работници наблизо, и продължи бавно по широкия черен път, прорязан от дълбоки коловози. Сметището беше с площ около пет-шест футболни игрища. Като миниатюрни планини навсякъде стърчаха камари от камъни, гипсокартон, метал, дърво, бетон… всякакви строителни материали. Вероятно срещу заплащане фирмите за рециклиране получаваха разрешение да обикалят и да събират онова, което може да се използва. Крюгер се усмихна при мисълта, че тези хора се радват на всяка медна тръба и електрически кабел, които намерят, а няма да обърнат внимание на богатия на диаманти кимберлит, който показваше също, че някъде плитко под земята има скрито находище за милиони пъти повече.